Нощта с роса покри тревата.Луната светъл лик открина Къмнър хол над руинатаи дъбовете посребри.Замлъкна всичко под небетои с безутешна самотана лейди хубава сърцеторидае горестно в нощта.„О, Лестър, туй ли обичта ти,в която ми се кле горещо,ми отреди — да ме запратишв това свърталище зловещо?На любовта нетърпеливас крилете не летиш насам.Дали съм мъртва или жива,е все едно за тебе, знам.Ах, колко бе животът друг,когато в бащин дом живях!Не страдах там от груб съпруг,не тръпнех ден и нощ от страх.В зори със слънцето се вдигах,по-свежа от разцъфнал мак,като безгрижна чучулигааз пеех песни чак до мрак.Ако не съм по хубост равнас надменните придворни дами,защо тогава ме откраднаот моя дом и от баща ми?Твърдеше ти, че съм красива,тъй пламенно — нима забрави?А след победата щастливацвета да вехне тук остави.Дъха си розата загубии лилията залиня.Тоз, който нявга се заблуди,днес има за това вина.Защото с присмех любовтащом срещат, бързо красотатаповяхва — смазва я скръбта,тъй както бурята цветята.В двореца дамите блестят —там храмът бил на красотата.Не дръзват с тях да се сравнятдори на Изтока цветята.Защо остави ти лехитеот лилии и пищни розии към игликата в тревитенасочи поглед и възторзи?Аз бях най-първата на село —там всеки би ме предпочел.И някой хубав момък челопред красотата ми би свел.Но, Лестър, теб не красотатаот клетвата те отклони —короната на суетатасъпругата ти затъмни.Защо тогава се ожениза бедна селска хубавица,когато си могъл да вземешпринцеса и дори кралица?Защо, пленен от моя чар,тъй бързо сетне го забрави?Защо и в мен разпали жар,а днес да тлее я остави?Момите селски се изреждаткрай замъка да преминават,със завист в дрехите се вглеждат,но мъката ми не познават.Не могат те да проумеят,че по-свободен въздух дишат,че те са бедни, а се смеят,пък аз съм знатна, но въздишам.Да, моят жребий е жесток:от мъка вехна ден след ден,като отбрулен лист без сок,подет от вятъра студен.Лишена съм от сладосттана самотата си дори,преследвана от грубосттана дръзките и зли слуги.Когато селската камбанаудари вчера вечерта,съзрях в очите им закана:«Графиньо, близка е смъртта!»Отдавна селото заспа,но аз седя сама и плача.Утехата ми е една:на славей песента във здрача.Духът отпада безнадежден,а пак камбана проехтя,злокобно сякаш тя нарежда:«Графиньо, близка е смъртта!»“Тъй в Къмнър хол нещастналейди оплаква своята съдба,в нощта по бузите й бледисълза протича след сълза.Преди да зазори зоратанад Къмнър хол, като камшикразкъса писък тишината:на смъртен страх смразяващ вик.Три пъти кобно проехтяхакамбанни удари познати.Три пъти гарван чер размахакриле над кулите зъбчати.Завиха кучетата в бяс,с глух тътен падна дъб голями никой вече от тогазграфинята не зърна там.Във Къмнър хол сега не свирятза балове и празненстваи само призраци намиратубежище сред пустошта.Момичетата в страх поглеждатстените стари, с мъх покрити,и весел танц тук не повеждат,тъй както в дните по-честити.А пътници оттук щом минат,окайват горко участ злаи пред зловещата руинапечално свеждат те глава.
