Читать «Кенилуърт» онлайн - страница 317

Първата част на словоизлиянието на стареца бодна като с нож сърцето на графа, а на втората той отговори, че сам е чул ударите на шпагите и е излязъл, за да постави на мястото им нахалните нарушители на спокойствието и почивката на кралицата.

— В такъв случай — каза Хъндсън — компанията на ваша светлост ще ми бъде много приятна.

Лестър бе принуден да се върне заедно с недодялания стар лорд в градината, където Хъндсън изслуша разказа на телохранителите, които бяха негови преки подчинени, за неуспешното търсене на смутителите на реда. Хънсдън изля върху тях истински водопад от проклятия, нарече ги мързеливи мошеници, слепи негодници и кучи синове. Лестър също намери за нужно да изрази недоволството си от обстоятелството, че не са открили нищо. Накрая той изрази пред Хънсдън предположението си, че шумът сигурно е вдигнат от някои глупави младежи, изпили по някоя и друга чаша в повече, и че сега те вече са набрали достатъчно страх от преследването. Хънсдън, който също обичаше приятелството с бутилката, се съгласи, че чаша вино в повече може да извини доста глупости.

— И все пак, милорд — допълни той, — ако не ограничите малко вашата щедрост и не намалите раздаването на бира и вино, които се леят в замъка като река, сигурно ще ми се наложи да изпращам моите юнаци в караулното, за да ги отрезвяват с бичове. Вече ви предупредих и сега мога да ви кажа лека нощ.

Зарадван, че най-сетне ще се отърве от него, Лестър се сбогува с Хънсдън при входа на кулата Сейнтлоу, влезе в тайния коридор, където намери оставения фенер, и при неговата гаснеща вече светлина се добра до стаите си.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

Пазете се, че конят рита,

щом таз земя допре с копита.

Загадката е много проста:

роди се той, когато с гости

Елизабет и Лестър славно

пируваха тук неотдавна.

БЕН ДЖОНСЪН,

„Маската на совите“

На следващия ден на Елизабет и на придворните бе предложено ново развлечение — храбрите жители на Ковънтри се бяха наели да представят битката между англичаните и датчаните, така както е описана тя в старинните летописи и хроники, запазени и досега в техния древен град. Една част от гражданите играеха сакси, а другата — датчани, и чрез недодялани стихове и доста яки удари представяха борбата между тези два войнствени народа и достойната за амазонките храброст на английските жени, които според легендата взели най-голямото участие в избиването на датчаните в деня на Хоктайд през лято господне 1012.

От най-дълбока древност тези представления са били любима забава на жителите на Ковънтри, но били забранени благодарение на усилията на някои пастори-пуритани, които имали голямо влияние върху градските магистратори. Гражданите на Ковънтри обаче се бяха обърнали към Елизабет с молба да им разреши да възобновят представленията и да им окаже чест с присъствието си. Въпросът бе обсъден в Малкия съвет, който обикновено придружаваше Елизабет, за да могат да се решат текущите дела. Въпреки че бе срещнала противодействие от страна на по-строгите членове на съвета, молбата бе приета благосклонно от Елизабет. Кралицата каза, че подобни представления въздействат върху умовете на някои хора, които — ако бъдат лишени от зрелища — ще потърсят не толкова невинни развлечения. А за духовниците трябва да се каже — бе добавила тя, — че макар да заслужават похвала за своята ученост и благочестие, те прекалено строго надзирават паството си. И тъй — представлението бе разрешено.