Читать «Произведено в Япония: Акио Морита и „Сони“» онлайн - страница 5

По времето когато съм се родил — първият син на Кюзаемон и Шуко Морита — бизнесът вече се бе съвзел и никога в детството си не съм изпитвал ограничения. Напротив, винаги съм бил привилегирован. Семейството ни беше богато и живееше в огромна (според японските стандарти) къща, разпростряла се на широко пространство на ул. „Ширакабечо“, една от най-представителните улици в Нагоя. Хората я наричаха „богаташката улица“. Ние имахме тенис-корт в двора. Семейство Тойода отсреща също имаше тенис-корт, както и съседите ни от двете страни. Тогава имахме нужда от голяма къща, защото бяхме много хора под един и същ голям керемиден покрив: аз, братята ми Каузаки (две години по-малък от мене) и Масааки (шест години по-малък) и сестра ми Кикуко (три години по-малка от мене). Освен това с нас живееха, естествено, баща ми и майка ми, а също една леля, чийто съпруг беше починал твърде млад, преди да имат деца, по-малкият брат на баща ми, който беше живял четири години във Франция като студент по живопис, родителите на баща ми, шестима слуги и трима-четирима младежи от родното ни село, на които семейството помагаше да се изучат, а те в замяна помагаха в домакинството.

Струваше ми се, че в къщи непрекъснато нещо се случва и това никак не беше чудно, като се вземе предвид каква тълпа живееше у нас. Въпреки всичко държахме на самостоятелността си и родителите ми заедно с нас, децата обикновено се хранеха отделно от останалите. Но при специални случаи, като например рожден ден, отваряхме всички плъзгащи се врати между стаите и устройвахме голямо празненство за 20–30 души — цялото домакинство и приятелите ни. На рождените дни се събирахме всички и разигравахме лотария. На всеки се падаше печалба и имаше много смях, шеги и лакомства. Разбира се, ръководството на това голямо домакинство и разрешаването на всички спорове и разногласия, които възникваха между децата, младите слуги и учениците, беше постоянна задача на майка ми — умна и много търпелива жена.

Майка ми била едва 17-годишна, когато се омъжила за баща ми и двамата известно време даже се тревожели дали ще могат да имат деца. За японците винаги е било много важно да имат син и наследник и затова появата ми след седемгодишен брак представлявала голямо облекчение и за двамата. Мама беше тиха, артистична и нежна натура. Тя приемаше задълженията си на стопанка много сериозно и непрекъснато следеше дали работата върви и дали отношенията между всички тези хора у дома се развиват гладко или поне в рамките на приличието. Тя умееше да се налага, което е твърде необичайно за японката, още повече по онова време. Държеше на мнението си, особено по отношение на образованието ми, въпреки че изобщо не приличаше на сегашните амбициозни майки, които принуждават децата си да зубрят безкрайно, за да са уверени, че ще постъпят в „подходящи“ училища и университети. Чувствувах, че тя разбира всичко и с нея можеше да се разговаря лесно, много по-лесно, отколкото с баща ми, погълнат от бизнеса, който трябваше да пази, възстановява и ръководи. Ето защо за съвет и помощ се обръщах по-често към майка си, отколкото към баща си.