Читать «Изгарянето на Хрома» онлайн

Уилям Гибсън

Изгарянето на Хрома

Жега беше оная нощ, когато изгорихме Хрома. По пресечките и ъглите отвън мушичките се блъскаха до смърт в неона, но в таванчето на Боби единствената светлина идваше от екрана на монитора и от зелените и червени светодиоди на предния панел на мрежовия симулатор. Знаех всеки чип в симулатора на Боби на пръсти; изглеждаше на външен вид като собствения ти ежедневен Оно-Сендай VII, „Киберпространство Седем“, дето му викат, но го бях преработвал толкова пъти, че зор ще видиш да намериш дори един квадратен милиметър заводско опроводяване в целия този силикон.

Чакахме един до друг пред пулта на симулатора, гледайки часовия дисплей в долния ляв ъгъл на екрана.

— Давай — казах, когато часът настъпи, но Боби вече действаше, бутвайки приведен руската програма в слота й с дланта на ръката си. Направи го с напрегнатата грация на хлапак, пъхващ поредната монета в електронна игра, сигурен в победата и готов да започне наградната серия от безплатни игри.

През зрителното ми поле пробълбука сребриста вълна фосфени, и мрежата започна да се разгъва в главата ми, 3-мерна шахматна дъска, безкрайна и напълно прозрачна. Руската програма сякаш се люлееше, когато поехме по линиите. Ако някой друг се беше включил в тази част на мрежата, би могъл да види как вълна искряща сянка се изтъркулва от малката жълта пирамида, изобразяваща нашия компютър. Програмата беше миметично оръжие, проектирано да абсорбира местния цвят и да се представя като високоприоритетно пренасочване, в какъвто и контекст да попадне.

— Поздравления — чух да казва Боби. — Току-що станахме инспекционна сонда на Комитета по атомна енергия на Източното крайбрежие… — Това значеше, че разчистваме фиброоптичните кабели пред себе си с еквивалента на пожарникарска сирена, но в симулираната мрежа изглеждаше, че просто се носим право към базата данни на Хрома. Още не я виждах, но знаех, че стените ни чакат. Стени от сянка, стени от лед.

Хрома: хубавичкото й детинско лице гладко като стомана, с очи, които биха си били на мястото на дъното на някоя дълбока падина в Атлантическия океан, студени сиви очи, които живееха под огромно налягане. Разправят, че тя измисляла собствени видове рак за хората, които й се изпречвали на пътя, рококови вариации по поръчка, които отнемали години, докато те убият. Разправят за Хрома доста неща, и нито едно от тях не е особено приятно.

Така че аз я закрих от ума си с образа на Рики. Рики, коленичила в ивица прашна слънчева светлина, проникваща в тавана през мрежата от стомана и стъкло; избледнелият й камуфлажен комбинезон, розовите й прозрачни сандали, приятната линия на голия й гръб, докато тя рови из найлонова чанта за инструменти. Тя поглежда нагоре, и тъмноруса къдрица пада и погъделичква носа й. Усмихната, измъква стара риза на Боби, старият износен плат каки е опънат пред гърдите й.

Тя се усмихва.

— Кучи сине, — казва Боби, — току-що информирахме Хрома, че сме обиск от СРС и три призовки… Дръж се здраво, Джек…

Чао, Рики. Може би вече няма да те видя.

И мрак, пълен мрак, в залите на леда на Хрома.