Читать «Магията на Волкхавар» онлайн - страница 12

Старата жена на Аш беше забравила да й даде коша с прането и дрехите за кърпене. Почувства внезапен ужас. Ако седнеше без работа в планината, магията на Сивата жена — а това беше наистина магия — щеше да я застигне. Щеше да вижда очите му в небето и в зелените камъни и да го чува как се смее и говори, но не на нея или с нея.

— Козички — промълви Шайна. — Колко лесно е да бъдеш козичка!

Какво ли прави козата, когато е влюбена? Простата и груба коза не чувства меч да пронизва сърцето й.

Мислеше за магьосника, но и това не беше лесно. Сякаш мъгла забулваше съзнанието й и отделяше миналото от настоящето. Магията, която беше направил, започваше да й влияе, точно както на другите. И все пак защо само тя помнеше всичко? Сега разбра колко силен трябва да е бил Керник, принцът на магьосниците. Силен и всевластен, за да изтрие от паметта на хората цяла нощ чудеса, както метлата помита следите от птици по снега. Трябваше да го уважава и да се бои от него. А най-умно би било да забрави изцяло идването и заминаването му, което не биваше да вижда. Но не можеше. И си го признаваше.

Младият артист яздеше до магьосника.

Може би той също беше омагьосан да служи на Керник, да му принадлежи като роб, както Шайна на Аш. Разкъсваше се от мисли.

„Глупаво момиче, та той не хвърляше сянка на пътя!“

„Е, не. Но негова ли е вината? Ако е роб на магьосника, значи вината не е негова. Ако старият Аш ми нареди да донеса дърва, аз имам ли друг избор?“

„Дървата и сенките не са едно и също.“

Чувстваше дълбока болезнена нежност към него за това, че няма сянка. Искаше да намери сянката, да му я върне като подарък, искаше…

Ето че излезе на пасището. Не бе забелязала кога е минало времето. Меденокафявите кози се бяха разпръснали и блееха пронизително. Наоколо бяха планините — Черният връх, Заслонът на феята, като красиви бисери, огрени от слънчевата светлина. И Студената канара. Толкова близо, може би на четири часа път…

— Не, Сива жено — каза Шайна на глас. — Няма да дойда при теб.

Но погледна надолу, където едно малко поточе си пробиваше път през наторената от козите земя, и видя лицето му във водата. Толкова ясно, както никога досега не бе виждала своето. Вдигна глава към небето, което беше безоблачно и изглеждаше самотно. И когато викаше на козите: „Вървете по-бавно!“ или „Хубаво изяждайте тревата!“, думите й отекваха в баирите и се връщаха при нея, сякаш казваха: „Любов, любов, любов изгаря сърцето ми.“

Сети се, че бе забравила да поздрави скалния идол на пътя, а това безспорно означаваше, че ще я сполети беда.

— Загубена съм — каза замислено. — Ще трябва да отида на Студената канара въпреки всичко.

Нямаше работа и можеше да остави козите. Те пасяха и не й обръщаха внимание. Бяха в безопасност. Ами вълците? Не, тук няма вълци. Ами крадци? Ами ако изгуби някоя коза от стадото или се прибере отново със закъснение? О, това щеше да е вечерта. Стори й се, че дотогава има цяла година време.