Читать «Зазоряване» онлайн - страница 334

— Алис търсеше своите свидетели през последните седмици — каза той на древните. — И не се върна с празни ръце. Алис, защо не ни представиш свидетелите, които си довела?

Кай изръмжа.

— Времето за свидетелите мина! Обяви вота си, Аро!

Аро вдигна един пръст към брат си в знак на тишина, очите му се залепиха върху лицето на Алис. Тя се пристъпи леко напред и представи странника:

— Това са Хюилен и племенникът й Нахуел.

Да чуя гласа й… беше така, сякаш никога не бе заминавала.

Очите на Кай се свиха, когато Алис назова връзката между новодошлите. Свидетелите на Волтури съскаха помежду си. Вампирският свят се променяше и всеки можеше да усети това.

— Говори, Хюилен — нареди Аро. — Кажи ни свидетелските си показания, които си дошла да дадеш.

Слабата жена погледна нервно към Алис. Тя й кимна окуражаващо и Качири сложи дългата си ръка върху рамото на дребната вампирка.

— Аз съм Хюилен — обяви жената с ясен, но със силен акцент на английски. Когато продължи бе очевидно, че тя се бе подготвяла да разкаже историята, че се беше упражнявала. Прозвуча като добре позната детска скоропоговорка. — Преди век и половина живеех с моите хора, племето Мапуче. Сестра ми се казваше Пайър, родителите ни са я кръстили на снега по планините, заради цвета на кожата й. Тя беше и много красива — твърде красива. Един ден тайно дойде при мен и ми каза за ангела, който я бил намерил сред дърветата, който я посещавал през нощта. Предупредих я — Хюилен поклати глава опечалено — сякаш синините по кожата й не бяха достатъчно предупреждение. Знаех, че това са кръвопиещите демони от легендите ни, но тя не искаше да ме слуша. Беше омагьосана. Повика ме, когато бе сигурна, че детето на черния ангел растеше в нея. Не се опитах да я откажа от плана й да избяга — знаех че дори родителите ни щяха да се съгласят, че детето трябва да бъде унищожено, а заедно с него и Пайър. Отидох заедно с нея в най-дълбоките части на гората. Тя потърси за ангела-демон, но не го откри. Грижех се за нея, ловувах, когато силите й отслабнаха. Тя ядеше животните сурови, пиеше кръвта им. Не ми трябваха повече доказателства за това, което носеше тя в утробата си. Надявах се да спася живота й, преди да убия чудовището. Ала тя обичаше съществото вътре в нея. Нарече го Нахуел — като тръстиковата котка — когато той стана по-силен и й счупи костите и тя все още го обичаше. Не можах да я спася. Детето прокара пътя си извън нея с разкъсване и тя бързо умря, като през цялото време ме умоляваше да се грижа за нейния Нахуел. Бе последното й желание и аз се съгласих. Той ме ухапа, когато се опитах да го вдигна от нейното тяло. Завлачих се към джунглата, за да умра. Не стигнах далеч — болката бе твърде силна. Но той ме намери — новороденото дете преодоля всички трудности в храстите до мен и ме чакаше. Когато болката спря, той се беше свил до мен, спеше. Грижих се за него, докато не бе способен сам да ловува. Ловувахме в селата около гората, само двамата. Никога не сме се отдалечавали толкова много от дома ни, но Нахуел настояваше да види детето тук…