Читать «Салът» онлайн - страница 17

Ръцете й веднага спряха да го блъскат и тихо обгърнаха шията му, като ръце на давещ се. Очите й изглеждаха бели в светлината на звездите.

— Стига! — тя не престана. — Стига, Лавърн, задуша ваш ме!

Тя го стисна още по-силно. В ума му избухна паника. Кухото блъскане на варелите отдолу бе станало по-приглушено — сигурно нещото е отдолу, предположи той.

— Не мога да дишам!

Тя малко поотпусна ръце.

— Слушай сега. Ще те оставя долу. Няма да има никакъв проблем, ако ти…

Но тя бе чула само ще те оставя долу. Ръцете й пак се вкопчиха около шията му в смъртоносна схватка. Дясната му ръка беше на гърба й. Той се опита да свие пръстите си и да ги забие в гърба й. Тя риташе с крака, скимтеше пресипнало, и за момент той почти загуби равновесие. Тя го усети. По-скоро страхът, отколкото болката я накараха да престане.

— Стъпи на дъските.

— Не! — дъхът й блъсна бузата му като горещ пустинен вятър.

— Ако стоиш на дъските, то не може да те стигне.

— Не, не ме оставяй, то ще ме хване, зная, че ще ме хване…

Той пак заби пръсти в гърба й. Тя отново изпищя от ярост и болка и страх.

— Или слез сама или аз ще те оставя долу, Лавърн.

Той я спусна бавно и внимателно — и двамата рязко си поемаха дъх на пресекулки — обой и флейта. Краката й докоснаха дъските. Тя вдигна крака нагоре, като опарена.

— Стъпи долу! — просъска й той. — Аз не съм Дийк, не мога да те държа цяла нощ.

— Дийк…

— Мъртъв.

Краката й докоснаха дъските. Лека-полека той я пусна. Застанаха един срещу друг като танцьори. Той усещаше как тя чака да изпита първото докосване на нещото. Устата й бе отворена като на златна рибка.

— Ранди — прошепна тя. — Къде е то?

— Отдолу. Погледни надолу.

Тя погледна. Погледна и той. Видяха чернилката, запълваща цепнатините, запълваща ги почти до повърхността на сала. Ранди усети нетърпеливостта й и си помисли, че сигурно и тя е усетила.

— Ранди, моля те…

— Шшшштт

Те стояха там.

Ранди бе забравил да си свали часовника, когато скочи във водата и сега той отчете още петнадесет минути. В осем и петнадесет черното нещо отново се изплъзна изпод сала. Оттегли се на четири-пет метра и после отново остана неподвижно.

— Ще седна — каза той.

— Не!

— Уморен съм — каза той. — Аз ще седна, а ти ще го наблюдаваш. Само запомни, че трябва да отвръщаш поглед. После аз ще стана, а ти ще седнеш. Така ще се редуваме. Ето. — Той й подаде часовника си. — Ще се сменяме на петнадесет минути.

— То изяде Дийк — прошепна тя.

— Да.

— Какво е то?

— Не зная.

— Студено мие.

— И на мен.

— Прегърни ме тогава.

— Достатъчно те прегръщах.

Тя утихна.

Той седна на сала — беше просто райско, това, че не трябваше да наблюдава повече нещото бе истинско щастие. Вместо това той наблюдаваше Лавърн. Искаше да се убеди, че тя отвръща периодически очи от нещото във водата.

— Какво ще правим, Ранди?

Той се замисли.

— Ще чакаме — каза той.

В края на петнадесетте минути той се изправи и я остави отначало да седи, а после да полежи половин час. После той й помогна да се изправи и тя стоя петнадесет минути. Непрекъснато се сменяха. В десет без петнадесет се показа студен лунен сърп и прокара пътека по водата. В десет и половина се надигна пронизителен, самотен вик, който проехтя над водата и Лавърн изпищя.