Читать «Салът» онлайн - страница 12

Ранди усети как главата му се завъртя — по един мазен, предизвикващ гадене начин съзнанието му се оживи, както в последните секунди, преди да повърне човек на евтина въртележка. Имаше време да чуе как варелите под сала се блъскат един в друг с кух звук, време да чуе листата на дърветата оттатък плажа как сухо шумолят на един повей на вятъра, време да се почуди защо то бе отишло под сала.

— Да — каза той на Дийк. — Но не вярвам, че ще успееш.

— Ще успея — каза Дийк и тръгна към края на сала. Направи две стъпки и спря.

Дишането му се ускоряваше, мозъкът му подготвяше сърцето и дробовете му да преплуват петдесет метра за най-краткото време в живота си и сега дъхът му спря, заедно цялото му тяло просто спря, поемайки си дъх. Той извърна глава и Ранди видя как са изпъкнали жилите на врата му.

— Панч… — каза той с удивен, задавен глас и после започна да пищи.

Той пищеше с удивителна сила, страхотен баритонов рев, който се разцепваше и се издигаше нагоре към диви сопранови висоти. Ревът бе толкова висок, че ехото се връщаше от брега в призрачни полутонове. Отначало Ранди си помисли, че той просто крещи, но после разбра, че той крещи някаква дума — не, две думи, едни и същи две думи отново и отново:

— Кракът ми! Кракът ми! Кракът ми!

Ранди погледна надолу. Кракът на Дийк бе добил странно хлътнал вид. Причината бе съвсем явна, но съзнанието на Ранди отказваше първоначално да я приеме — беше прекалено невъзможно, прекалено шантаво и гротескно. Докато наблюдаваше, нещо опъваше крака на Дийк надолу, между две от дъските на сала.

После видя тъмния блясък на черното нещо отвъд петата и пръстите му, тъмен блясък, оживял с въртящи се, злокобни цветове.

Нещото бе хванало крака му („Кракът ми!“ крещеше Дийк, сякаш искаше да потвърди това елементарно умозаключение. „Кракът ми, о кракът ми, КРАКЪЪЪЪТ ми!“) Той бе стъпил върху цепнатината между дъските (не стъпвай в цепнатината, ще си счупиш главата, забъбри мозъкът на Ранди), а нещото се бе оказало точно там. Нещото беше…

— Дърпай! — изкрещя той изведнъж. — Дърпай, Дийк, дявол те взел, ДЪРПАЙ!

— Какво става? — ревна Лавърн и Ранди смътно осъзна, че тя не просто го разтърсва за рамото. Тя бе забила лопатовидните си нокти в тялото му като граблива птица. От нея не можеше да се очаква никаква помощ. Той заби лакътя си в корема й. Тя издаде звук като лай, като закашляне и си седна на задника. Той скочи към Дийк и го грабна за ръката. Ръката му бе корава като мрамор от Карара, всеки мускул изпъкнал като ребро на динозавър. Да се измъкне Дийк беше все едно да се измъкне огромно дърво от земята, като се тегли за корените. Очите на Дийк бяха обърнати към пурпурния цвят на тъмнеещото небе, изцъклени и невярващи, а той продължаваше да пищи, да пищи, да пищи.

Ранди погледна надолу и видя, че кракът на Дийк бе изчезнал в процепа до глезена. Цепнатината бе широка не повече от половин сантиметър, най-много сантиметър, но кракът му бе изчезнал в нея. По белите дъски пръскаше кръв на гъсти, тъмни струи. Някаква тъмна маса, като стопена пластмаса, пулсираше надолу-нагоре в цепнатината, нагоре-надолу, като туптящо сърце.