Читать «Протокът» онлайн - страница 2

„Аз не бях единствената“, щеше да каже тя на децата на Луис, ако можеше. "По мое време имаше много хора, които живееха и умираха на острова. Тогава нямаше пощенска лодка. Бул Саймс носеше пощата, когато имаше поща. Нямаше и ферибот. Ако имаш работа на сушата, мъжът ти те качва на рибарската лодка. Доколкото знам на острова нямаше тоалетна с вода до 1946. Синът на Бул, Харълд, бе първият, който инсталира такава тоалетна, след като Бул получи инфаркт и морето го отнесе, докато влачил мрежите. Помня, че видях как внасят Бул в къщи. Понесоха го завит в полиетилен и от единия край се подаваше единият му зелен ботуш. Помня…"

А те щяха да кажат: „Какво, бабо? Какво помниш?“

Какво щеше да им отговори тя? Имаше ли още?

В първия зимен ден, около месец след рождения ден, Стела отвори задната врата, за да вземе дърва за печката и намери мъртво врабче на задната площадка. Тя се наведе внимателно, вдигна го за едното краче и го погледна.

— Замръзнало — обяви тя, а нещо вътре в нея произнесе друга дума. Бяха минали четиридесет години, откакто бе видяла замръзнала птичка — 1938. Годината, когато бе замръзнал Протокът.

Тя потрепера, уви се по-здраво в палтото си и минавайки край ръждясалата пещ за горене на боклук, хвърли мъртвото врабче в нея. Денят бе студен. Небето бе ясно, дълбоко-синьо. Вечерта на рождения й ден бе паднал десет сантиметра сняг, после се бе стопил и повече не падна. „Сигурно скоро ще дойде“ каза мъдро Лари МакКийн долу в магазина на Гоут Айлънд, сякаш се опитваше да сплаши зимата да не идва.

Стела стигна до купчината дърва, взе един наръч и тръгна, за да го внесе обратно в къщата. Сянката й, крехка и чиста я последва.

Когато стигна до задната врата, където бе паднало врабчето, Бил я заговори — обаче ракът бе взел Бил преди дванадесет години.

„Стела“ — каза Бил и тя видя как сянката му пада до нейната, по-дълга, но съвсем ясно очертана, сянката на шапката му весело килната на една страна, така както той обикновено я носеше, когато беше жив. Стела усети как в гърлото й се надига вик. Твърде голям, за да достигне до устните й.

„Стела, — повтори той — кога ще дойдеш на сушата? Ще вземем стария форд на Норм Джоли и ще си направим една разходка до Бийнс във Фрийпорт. Какво ще кажеш?“

Тя се изви, за малко щеше да изтърве дървата, но нямаше никого. Само дворът се простираше надолу по хълма, после дивите бели треви, и отвъд всичко, на ръба на действителността, ясно очертан и някак увеличен, Протокът… и отвъд, сушата.

— Бабо, какво е Проток? — можеше да попита Лона, въпреки че никога не бе го правила. И тя щеше да им отговори така както би им отговорил всеки рибар — Протокът е водна площ между две сухоземни площи, водна площ отворена от двете страни. В стария рибарски виц се казваше: Момчета, научете се да се ориентирате по компаса, между Джоунспорт и Лондон има един дяволски широк Проток.