Читать «Пресата» онлайн

Стивън Кинг

Пресата

Полицай Хънтън пристигна в пералнята точно когато линейката си тръгваше — бавно, без включена сирена и проблясваща лампа на покрива. Това бе зловещ признак. Канцеларията на управителя бе претъпкана със смълчани хора, някои плачеха. Целият персонал беше напуснал работните си места; огромните автоматични перални в дъното на залата дори не бяха изключени. Хънтън изпита лошо предчувствие. От опит знаеше, че тълпата трябва да бъде на местопроизшествието, не в канцеларията. Неизменно в хората се пробуждаше животинското и ги караше да се взират в кървавите останки. Но сега бяха в канцеларията — следователно трябваше да е подготвен за особено неприятна сцена. Хънтън усети как стомахът му се свива, както винаги, когато присъстваше на тежка катастрофа. Дори след четиринайсет години, прекарани в събиране на човешки останки от магистралите, улиците и от тротоарите под небостъргачите, все още усещаше странна тежест в стомаха, сякаш някакво зло се беше загнездило там.

Човекът в бялата риза съгледа Хънтън и колебливо пристъпи към него. Беше едър като бик мъжага с къс врат, носът и бузите му бяха осеяни с червени жилчици, резултат от високо кръвно или от любов към бутилката. Непознатият напразно се опитваше да проговори. Разбрал затруднението му, Хънтън делово запита:

— Вие ли сте собственикът мистър Гартли?

— Не… не. Казвам се Станър и съм надзирател. Господи, това е…

Полицаят извади бележника си.

— Моля, заведете ме на местопроизшествието, мистър Станър, и ми разкажете какво се случи.

Надзирателят пребледня още повече, жилките по лицето му се откроиха като белези.

— Н-н-налага ли се?

Хънтън повдигна вежди.

— Боя се, че се налага. По телефона ми съобщиха, че инцидентът е сериозен.

— Сериозен… — Станър преглътна, сякаш едва се сдържаше да не повърне; адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу като маймунка на пружина. — Мисис Фроули е мъртва. Господи, как съжалявам, че Бил Гартли не е тук!

— Какво се случи?

Станър промълви:

— Последвайте ме.

Поведе полицая покрай редицата ръчни центрофуги и приспособлението за автоматично сгъване на прането, но когато стигнаха до автомата за маркиране, той спря и избърса с трепереща ръка челото си.

— Налага се да отидете сам, господин полицай. Не мога да издържа тази гледка втори път. Става ми… Не мога, съжалявам.

Хънтън заобиколи маркировъчната машина, изпълнен с негодувание към надзирателя. Използват стари и скапани машини, правят икономии от поддръжката им, пускат пара през лошо заварени тръби, работят с опасни химикали без необходимите предпазни мерки — естествено, накрая някой работник неминуемо ще пострада. Или ще загине. Тогава началниците не могат да понесат гледката. Не могат…

Хънтън се вцепени.

Машината продължаваше да работи — никой не се беше досетил да я изключи. Това беше експресна машина за гладене и за сгъване на прането „Хадли-Уотсън“ — дълго и трудно за запомняне название. Хората, които работеха в задушното и влажно помещение, я наричаха с по-подходящо име: пресата.

Полицаят се взря с изцъклени очи в кошмарната гледка, сетне стори нещо, каквото не бе правил никога през четиринайсетте години на служба в полицията: извърна се, конвулсивно притисна ръка към устните си и повърна.