Читать «По едно за из път» онлайн - страница 3

— Погледнах, когато минавахме през града. Следвах дадените ми указания… отивахме при балдъзата… в Къмбърланд… никога не съм бил там… ние сме от Ню Джърси…

Ню Джърси! Само жителите на Ню Джърси са по-тъпи от нюйоркчаните!

— Сигурен ли сте, че сте изминали точно шест мили? — повтори Туки.

— Абсолютно. Видях отклонението, но пътят бе затрупан, беше…

Приятелят ми го сграбчи. Осветеното му от примигващите пламъци лице сякаш се състари с десет години и Туки заприлича на седемдесет и шест годишен дядо.

— Значи сте свили вдясно?

— Да. Жена ми…

— Видяхте ли табелата?

— Табелата ли? — той озадачено погледна Туки и се изсекна. — Разбира се, че я видях. В указанията ми бе написано да завия по Джойнтър авеню и да пресека Джерусалемс Лот, докато изляза при входната рампа на автомагистрала Двеста деветдесет и пет.

Той ме погледна, сетне отново се втренчи в Туки. Навън вятърът свистеше и виеше под стрехите.

— Сбъркал ли съм, господине?

— Джерусалемс Лот — едва чуто промълви Туки. — Боже мой!

— Какво има? — непознатият повиши глас. — Сбъркал ли съм? Пътят изглеждаше затрупан, но си помислих, че щом минава през град, снегорините сигурно ще го разчистят и… и после… — гласът му постепенно заглъхна.

Приятелят ми прошепна.

— Бут, обади се на шерифа.

— Точно така! — каза глупакът от Ню Джърси. — Между другото, какво ви е на вас двамата? Изглеждате така, сякаш сте видели призрак.

— В Салемс Лот няма призраци, мистър — отговори Туки. — Казахте ли им да стоят в колата?

— Естествено — обади се непознатият. — Не съм луд.

Според мен всичките му постъпки говореха за обратното.

— Как се казвате? — попитах. — За да съобщя на шерифа.

— Лъмли — отговори той. — Джерард Лъмли.

После отново се обърна към Туки, а аз отидох да се обадя по телефона. Вдигнах слушалката, но нямаше сигнал. Няколко пъти натиснах билката безуспешно.

Върнах се при тях. Туки бе налял на Джерард Лъмли още малко бренди, което гостът преглъщаше по-лесно.

— Няма ли го? — запита старият ми приятел.

— Телефонът не работи.

— По дяволите! — възкликна Туки и двамата се спогледахме. Силният вятър навяваше сняг върху прозорците.

Лъмли отново ме изгледа, сетне прехвърли погледа си върху Туки.

— Нямате ли кола? — разтревожено запита той. — Заръчах им да не изключват мотора, за да работи парното. Имах около четвърт резервоар бензин. Добрах се дотук за около час и половина… Хей, ще ми отговорите ли?

Той скочи на крака и сграби Туки за ризата.

— Господине — преспокойно заяви Туки, — струва ми се, че ръката ви изпревари разума.

Лъмли погледна ръката си, после Туки, и го пусна.

— Мейн — изсъска той. Прозвуча така, сякаш псуваше нечия майка. — Е, къде е най-близката бензиностанция? Навярно имат влекач…

— Най-близката бензиностанция се намира във Фалмът Сентър на три мили оттук — отвърнах.

— Благодаря — иронично рече непознатият и се запъти към вратата, докато закопчаваше палтото си.

— Но е затворена — добавих.

Лъмли бавно се обърна и ни изгледа.

— Какво дърдориш, старче?

— Опитва се да ви обясни, че бензиностанцията е собственост на Били Лариби, който в момента кара снегориначката, глупак такъв — търпеливо каза Туки. — Защо не седнете, преди да ви се е спукала язвата?