Читать «По едно за из път» онлайн - страница 2

Непознатият повърна още малко, но явно се оправяше. Сега успях да го разгледам по-добре. Както и бях предположил, явно живееше в град, и то някъде южно от Бостън. Носеше скъпи, но тънки кожени ръкавици. Вероятно ръцете му също бяха покрити със сивобели петна: щеше да е късметлия, ако не му отрежеха един-два пръста. И палтото му беше от скъпите, навярно към триста долара. Носеше ниски ботуши, които стигаха едва до глезените му — питах се дали пръстите на краката му са премръзнали.

— По-добре съм — промълви той.

— Чудесно. Можеш ли да се приближиш до огъня? — запита Туки.

Непознатият възкликна:

— Но жена ми и дъщеря ми са навън… в бурята.

— Начинът, по който влезе, ми подсказа, че не са в къщи пред телевизора — прекъсна го Туки. — По-добре да ни разкажеш всичко пред камината, отколкото да седиш на пода. Хвани го под мишниците, Бут.

Вдигнахме го, той изстена и устата му се изкриви от болка. Сетих се за премръзналите му пръсти. Питах се защо Бог се подиграва с тъпите нюйоркчани и ги оставя да се разхождат с колите си из Южен Мейн по време на най-силната снежна виелица. Питах се още дали жена му и момиченцето са облечени в по-топли дрехи Завлякохме го до камината и го сложихме в любимия люлеещ се стол на мисис Туки, която бе починала през седемдесет и четвърта. Именно на нея се дължеше съществуването на бара, за който бяха писали в „Даун Йист“, в „Сънди телеграм“ и дори в неделното приложение на бостънския „Глобус“. Всъщност заведението приличаше повече на кръчма, отколкото на бар — дъските на пода не бяха заковани, а вклинени, таванът бе покрит с греди като хамбар, тезгяхът бе от кленово дърво, а огромната камина бе изградена от недялани камъни. След като прочете статията в „Даун Йист“, на мисис Туки започнаха да й идват шантави идеи: искаше да нарече заведението „Хотел“ или „Странноприемница“. Признавам, че звучеше добре и напомняше за войната между Севера и Юга, но лично аз предпочитам простичкото „Барът на Туки“. Едно е да се фукаш през лятото, когато провинцията гъмжи от туристи, друго е зимно време, когато клиентелата се състои само от местни хора. Двамата с Туки бяхме прекарали заедно много нощи като тази, отпивайки скоч с вода или бира. Съпругата ми Виктория почина през седемдесет и трета и оттогава барът на Туки е за мен убежище, където гласовете на хората заглушават монотонното стържене на бръмбара гробар. Приятно ми бе, дори да бяхме само двамата с Туки. Знам, че звучи нелепо, но нямаше да се чувствам удобно, ако заведението се наричаше „Странноприемницата на Туки“.

Дотътрихме непознатия до камината и той се разтрепери още повече. Сви се на кълбо, зъбите му тракаха, носът му протече. Започваше да разбира, че ако бе стоял навън още петнайсет минути, сега нямаше да е жив. Снегът не е толкова опасен, колкото смразяващият вятър.

— Къде се отклонихте от магистралата? — обърна се към него Туки.

— Нна шест ммили южно от тук.

Двамата с приятеля ми се спогледахме, усетих, че се вледенявам.

— Сигурен ли сте? — настоя Туки. — Нима сте изминали шест мили пеша през снега? Непознатият кимна.