Читать «Онова чувство, което се изразява само на френски» онлайн - страница 2

— Не зная — отвърна тя. Беше много по-лесно, отколкото да му обясни, че съученикът му Флойд не е онзи Флойд, чийто глас звучи в съзнанието й. Поне така си мислеше.

„На това му казват «втори меден месец» — помисли си, докато пред погледа й се нижеха палмите от двете страни на шосе №867; голяма бяла птица като гневен проповедник крачеше по банкета, надписът на крайпътната табела гласеше: «РЕЗЕРВАТ НА СЕМИНОЛИТЕ». — Флорида — щатът на слънчевите лъчи, Флорида — щатът на гостоприемството. И още Флорида — щатът за прекарване на втори меден месец. Флорида, където Бил Шелдън и Карол Шелдън, по баща Карол О’Нийл, родена в Лин, Масачусетс, преди двайсет и пет години прекараха първия си меден месец. Само че тогава бяха в другия край на щата откъм Атлантическия океан, бяха наели бунгало, а в чекмеджето на шкафа гъмжеше от хлебарки. Той не можеше да се откъсне от мен, непрекъснато ме докосваше. Тогава обаче жадувах за ласките му. Какво ти жадувах, направо исках да ме изпепели като град Атланта в «Отнесени от вихъра» и той наистина го стори — изпепели ме, възкреси ме и отново ме превърна в пепел. Сега празнуваме сребърна сватба. Двайсет и пет години брак. А понякога ме обзема онова чувство.“

Наближаваха нов завой, в съзнанието й се мярна мисълта: „Три кръста вдясно от пътя. По-малките забити от двете страни на големия, са от дъски, заковани перпендикулярно. Онзи в средата е от брезово дърво и на него има снимка, мъничка фотография на седемнайсетгодишния младеж, който на този завой изгуби контрол над волана през една пиянска нощ, която беше последната пиянска нощ в живота му, а приятелката му и нейната приятелка поставиха кръст на лобното му място…“

Бил взе завоя. Две охранени врани с лъскави черни пера неохотно изоставиха „обяда си“ — нещо, което беше размазано на пътната настилка. Птиците така бяха натежали от храната, че до последния момент Карол си мислеше, че не ще могат да излетят и ще попаднат под колелата на автомобила. Нямаше кръстове нито вдясно, нито вляво от шосето. Само някакво животинче, сплескано на пихтия, в момента прегазвано от луксозна кола, която никога не е пътувала на север от границата Мейсън-Диксън.

— Флойд, какво е онова там?

— Какво ти е?

— А? — Тя стреснато го изгледа, сякаш беше забравила за присъствието му.

— Седиш така, сякаш си глътнала бастун. Гърбът ли те боли?

— Малко. — Тя се облегна на седалката. — Отново ме обхвана онова чувство. Дето го наричат déjà vu…

— А сега изчезна ли?

— Да — излъга тя. Чувството беше поотслабнало, но не беше изчезнало. И преди й се беше случвало, обаче никога не я държеше толкова дълго. Този път усещането беше като на приливи и отливи, ала не я напускаше. Завладя я още когато мисълта за Флойд връхлетя в съзнанието й… а като зърна момиченцето с червеното сукманче, го усети още по-натрапчиво.