Читать «Мъглата» онлайн - страница 5

Пак слязох долу. И тримата спахме на леглото за гости, Били между нас със Стеф. Сънувах сън, че виждам как Господ върви през мястото на Харисън от другата страна на езерото, толкова огромен Господ, че от кръста нагоре се губеше в ясното, синьо небе. В съня си чувах как с трещене и пукане се пречупват дърветата под стъпките на Господ и виждах огромните следи, които остават след него в гората. Той обикаляше езерото, идваше от страната на Бриджтън, към нас и всички къщи и вили и дачи избухваха в пурпурно-бели пламъци, като светкавици и скоро всичко бе покрито с дим. Димът покри всичко като мъгла.

II. След бурята. Нортън. Пътуване до града.

— Гледай, гледай, гледай, — каза Били.

Той бе застанал до оградата, която отделя нашето място от мястото на Нортън, и гледаше към алеята ни. Тя се простира около четиристотин метра, докато стигне до един виладжийски път, който от своя страна продължава до една забутана отсечка, наречена Канзаски път. По него човек може да стигне до което си иска място, стига то да се казва Бриджтън.

Видях накъде гледа Били и сърцето ми изстина.

— Хей, герой, не се приближавай. Там вече си достатъчно близо.

Били не се противопостави.

Утрото бе светло и ясно като сълза. Небето, което по време на жегите, бе размътено и неясно, бе възвърнало своя дълбок, трепкащ син цвят, който бе почти есенен. Имаше лек бриз, който караше веселите глухарчета да се поклащат напред-назад. Недалече от мястото, където бе застанал Били, се чуваше непрекъснато съскане и в тревата имаше нещо, което човек на пръв поглед би могъл да вземе за кълбо гърчещи се змии. Жиците, които водеха към нашата къща, бяха паднали в заплетена купчина на пет-шест метра от нас и лежаха върху обгорената трева. Гърчеха се лениво и съскаха. Ако дърветата и тревата не бяха така подгизнали от пороя, къщата можеше да бъде във въздуха. Но сега имаше само едно черно петно на мястото, където жиците се бяха докоснали пряко.

— Това може ли да убие човек, татко?

— Да. Може.

— Какво ще правим сега?

— Нищо. Ще чакаме хората от Енергото.

— Те кога ще дойдат?

— Не зная. — Петгодишните имат безброй въпроси. — Сигурно тази сутрин имат много работа. Искаш ли да се поразходиш с мен до края на алеята?

Той тръгна към мен, но се спря, нервно гледайки към жиците. Една от тях се сви и се обърна лениво, сякаш го канеше да се доближи.

— Тати, може ли електричеството да минава по земята?

Добър въпрос.

— Да, но не се тревожи. Електричеството иска земята, а не теб, Били. Ако не се доближаваш до жиците, няма никаква опасност.

— Иска земята — измърмори той и дойде при мен.

Тръгнахме по алеята, като се държахме за ръка.

Беше по-зле, отколкото очаквах. На четири места върху алеята бяха паднали дървета. Едното беше малко, двете — средни, а имаше и едно доста дърто, с диаметър поне метър и половина. Беше обвито с мъх, сякаш бе стегнато с корсет. Навсякъде имаше пръснати клони, някои от които останали без листа. Ние с Били стигнахме до виладжийския път, като хвърляхме по-дребните клони към гората, от двете страни на пътя. Това ми напомни за летен ден преди около двадесет и пет години, едва ли съм бил по-голям от Били. Бяха дошли всичките ми чичовци и бяха прекарали деня в гората с брадвички, и чукове, и клинове — събираха дърва и съчки.