Читать «Моето хубаво пони» онлайн - страница 13

— Както и да е. Не обръщай внимание на тази помия. Във всеки случай дългото време, прекарано в болка е просто малък бакшиш, който Господ отпуща. Нали знаеш Клайви, как се събират картинки от дъвка и после човек може да ги предаде и да получи награда, нещо от типа на месингов барометър, който да си закачаш в стаята или пък ножове?

Клайв кимна.

— Ето, нещо такова представлява времето, прекарано в болка… само дето наградата е малко фалшименто, предполагам, че така трябва да се каже. Най-важното нещо е, че когато остарееш, обикновеното време — времето на хубавото пони — се променя и става кратко време. Също като времето, когато човек е дете, само че точно обратното.

— Наопаки.

— Ахъ.

Мисълта, че когато остарееш, времето започва да тече по-бързо бе отвъд емоционалните възможности на момче то да разбере за какво точно става дума, но то бе достатъчно будно, за да допусне съществуването на тази идея. Те знаеше, че когато люлката се вдигне от една страна, от другата страна трябва да слезе. „Това, за което говори дядо — помисли си той — трябва да е принципно същото — тежест и противотежест.“ Е, да, това е една гледна точка, би казал бащата на Клайв.

Дядо пак извади пакета „Кул“ от предния си джоб и този път съвсем внимателно измъкна цигара — не просто последната в пакета, но и последната, която момчето щеше да види да пуши. Старецът смачка пакета и пак го върна там, откъдето го беше взел. Той запали тази последна цигара така, както бе запалил и предната, със същата лекота, без никакво усилие. Той не просто пренебрегваше съществуването на вятъра на върха на хълма; той сякаш го отричаше.

— Кога става това, дядо?

— Не мога да ти кажа точно, пък и не става изведнъж — каза дядо и намокри клечката така, както бе намокрил предишната. — Промъква се полека-лека като котка, която дебне катеричка. Накрая забелязваш. И когато забележиш, разбираш, че е точно толкова нечестно, колкото нечестно брои Осгуд.

— Добре, но какво точно става? Как забелязваш?

Дядо изтърси парченце пепел от цигарата, без да я изважда от устата си. Направи го с палеца си, чукна по цигарата така, както човек би потропал леко по масата. Момчето никога не забрави този тих звук.

— Предполагам, че всеки човек го забелязва за първи път по различен начин — каза старецът. — За мен това стана, когато бях на четиридесет и няколко. Не си спомням точно на колко години бях, но можеш да си сто процента сигурен, че си спомням точно мястото, където се намирах… в магазина „При Дейвис“. Знаеш ли го?

Клайв кимна. Баща им почти винаги ги водеше със сестра му там на шейк със сладолед, когато идваха на гости на дядо и на баба. Баща му ги наричаше ягодово-ванилово-шоколадената троица, защото поръчката им беше неизменна — Клайв винаги поръчваше ягодов, баща им — ванилов, а Пати — шоколадов. Баща им сядаше между тях двамата и четеше, докато те бавно поглъщаха ледената почерпка. Пати беше права като казваше, че когато баща им чете, всичко може да мине, а това бе по-голямата част от времето, но когато той оставеше книгата си и се огледаше, на човек веднага му се дощяваше да си сръбва и да демонстрира най-добрите си маниери, в противен случай можеше да изяде някоя плесница.