Читать «Маймуната» онлайн - страница 3

— Ти не може да си тук — прошепна той. — Аз те изхвърлих в кладенеца, когато бях на девет години.

Маймуната му се ухили.

Отвън, в нощта, черната чаша на вятъра разтърси мотела.

Братът на Хол, Бил и жена му Колет ги чакаха в къщата на чичо Уил и леля Айда на следващия ден. „Да ти е минавало някога през ум, че една смърт в семейството е наистина гаден начин за възстановяване на семейните връзки?“ го попита Бил с лека усмивка. Той беше кръстен на чичо Уил. Уил и Бил, шампионите на родеото, обичаше да казва чичо Уил и да роши косата на Бил. Това беше един от любимите му лафове… Като този, че вятърът може да свири, но без мелодия. Чичо Уил беше умрял преди шест години и леля Айда живя тук сама, докато почина от удар миналата седмица. Съвсем внезапно, бе казал Бил, когато се обади, за да съобщи на Хол. Сякаш би могъл да знае, сякаш някой би могъл да знае. Тя бе умряла сама.

— Да-а — каза Хол. — Минавала ми е тази мисъл.

Разгледаха къщата заедно, родния им дом, в който бяха израсли. Баща им, моряк от търговския флот, просто бе изчезнал, сякаш бе изтрит от лицето на земята, когато бяха малки. Бил твърдеше, че смътно си го спомня, но Хол нямаше никакъв спомен от него. Майка им бе умряла, когато Бил беше на десет, а Хол — на осем. Леля Айда ги беше довела тук с автобуса от Хартфорд и тук бяха израсли, оттук бяха тръгнали в колежа. За този дом бяха тъгували. Бил бе останал в Мейн и сега имаше стабилна адвокатска практика в Портланд.

Хол видя, как Пити се отдалечава към къпиновите храсти, които се бяха оплели откъм източната страна на къщата.

— Не приближавай, Пити — извика той.

Пити въпросително го погледна през рамо. Хол усети как в него просто прелива любов към момчето… и внезапно пак си помисли за маймуната.

— Защо, тате?

— Там някъде отзад е старият кладенец — каза Бил. — Проклет да съм, ако помня къде е. Баща ти е прав, Пити — по-добре стой далече от това място. Тръните ще те декорират. Нали така, Хол?

— Така — каза Хол автоматично. Пити се отдалечи, без да погледне назад, после тръгна надолу по насипа към малкия чакълест плаж, където Денис правеше „жабки“ с плоски камъчета по повърхността на водата. Хол усети, че нещо в гърдите му се поотпусна малко.

Бил може би беше забравил мястото на стария кладенец, но късно същия следобед Хол безпогрешно стигна до него, като с рамо си пробиваше път през бодлите, които се забиваха в якето му и се протягаха към очите му. Той стигна до него и застана там — дишаше тежко и гледаше изгнилите, проядени дъски, които го покриваха. След кратко колебание, той коленичи (коленете му изпукаха като двойка пистолети) и отмести две от дъските.

От дъното на това мокро, опасано с камъни гърло в него се взря лицето на удавник, с широко отворени очи и разкривена уста. Без сам да усети — изстена. Не много силно, ако не обръщаше внимание на сърцето си. Там стенанието бе наистина разтърсващо.