Читать «Колорадеца» онлайн - страница 4

— И ще й дадеш повече от двайсет процента бакшиш, надявам се, като се има предвид семейното й положение — каза Стефани.

— Е, тука вече грешиш — заяви Винс.

— Нима? И защо?

Той я погледна търпеливо.

— Ти как смяташ? Щото съм циция ли? Стиснат янки?

— Не. Не вярвам в това, също както не вярвам, че чернокожите са мързеливи и че французите по цял ден си мислят само за секс.

— Тогаз си напрегни мозъчето. Господ ти е дал остър ум.

Стефани опита. Двамата я наблюдаваха заинтригувано.

— Защото ще го приеме като милостиня — предположи момичето.

Винс и Дейв се спогледаха весело.

— Какво има? — учуди се Стефани.

— Не се ли доближаваш малко до стереотипа с мързеливите чернокожи и похотливите французи, а, скъпа? — Дейв нарочно подсили мейнския си акцент в почти пародийно провлачване. — Само че сега е гордата янки, която не приема милостиня.

— Искаш да кажеш, че би приела, така ли? — попита младата жена; усещаше, че затъва все по-дълбоко в социологическите дълбини. — За децата си, ако не за самата нея?

— Човекът, който ни плати обяда, идва отдалече — поясни Винс. — От гледна точка на Хелън Хафнър, на хората отдалече портфейлите направо се пръскат от… мангизи.

Развеселена от неочакваното навлизане в такива тънкости заради нея, Стефани се огледа, първо към терасата, където седяха, през стъклото към закритата зала. И забеляза нещо интересно. Мнозина, навярно дори повечето посетители навън бяха местни, както и повечето сервитьорки, които ги обслужваха. Вътре бяха курортистите, така наречените „неостровитяни“, и келнерките там бяха по-млади. А и по-хубавки, също отдалече. Сезонни работнички. И внезапно я осени. Грешеше, като търсеше социологическо обяснение. Беше много по-просто.

— Сервитьорките в „Сивата чайка“ си делят бакшишите, нали? Така било значи!

Винс насочи показалец към нея като пистолет.

— Браво!

— И какво ще направиш?

— Като ми донесе сметката, ще пиша петнайсет процента бакшиш и ще бутна четирийсет долара от паричките на оня приятел от „Глоуб“ в джоба на Хелън. Тъй ще останат всичките за нея. Сметката няма да пострада, пък к’вото не знае Чичо Сам, не го и засяга.

— Тъй се върти бизнес в Америка — важно заключи Дейв.

— И знаеш ли к’во ми харесва най-много? — попита Винс Тийг и обърна лице към слънцето. Примижа заради силния блясък и по кожата му сякаш изневиделица се появиха хиляди бръчки. Не изглеждаше на истинската си възраст, ала все пак имаше вид на осемдесетгодишен.

— Не. Какво?

— Харесва ми как парите се въртят ли въртят, като дрехи в сушилня. Обичам да ги наблюдавам. И тоз път, когато машината най-после престана да се върти, парите останаха тука в Мууси, дето хората наистина имат нужда от тях. Освен туй, за да е всичко идеално, онова гражданче ни плати обяда и си тръгна с празни ръце.

— Всъщност избяга — допълни Дейв. — Трябваше да хване кораба, нали тъй? Което ми напомня за онуй стихотворение на Една Сейнт Винсънт Мили. „Много уморени бяхме и се веселяхме, цяла нощ на кораба гуляхме“. Не го цитирам съвсем точно, ама беше нещо таквоз.

— На него не му беше много весело, ама пък здравата ще се умори, докато стигне до следващата си спирка — рече Винс. — Струва ми се, че спомена Мадауаска. Може би ще открие там някви неразгадани мистерии. Как човек може да живее на таквоз място, а? Дейв, помогни ми.