Читать «Колорадеца» онлайн - страница 4
Стивън Кинг
— И ще й дадеш повече от двайсет процента бакшиш, надявам се, като се има предвид семейното й положение — каза Стефани.
— Е, тука вече грешиш — заяви Винс.
— Нима? И
Той я погледна търпеливо.
— Ти как смяташ? Щото съм циция ли? Стиснат янки?
— Не. Не вярвам в това, също както не вярвам, че чернокожите са мързеливи и че французите по цял ден си мислят само за секс.
— Тогаз си напрегни мозъчето. Господ ти е дал остър ум.
Стефани опита. Двамата я наблюдаваха заинтригувано.
— Защото ще го приеме като милостиня — предположи момичето.
Винс и Дейв се спогледаха весело.
— Какво има? — учуди се Стефани.
— Не се ли доближаваш малко до стереотипа с мързеливите чернокожи и похотливите французи, а, скъпа? — Дейв нарочно подсили мейнския си акцент в почти пародийно провлачване. — Само че сега е гордата янки, която не приема милостиня.
— Искаш да кажеш, че би приела, така ли? — попита младата жена; усещаше, че затъва все по-дълбоко в социологическите дълбини. — За децата си, ако не за самата нея?
— Човекът, който ни плати обяда, идва отдалече — поясни Винс. — От гледна точка на Хелън Хафнър, на хората отдалече портфейлите направо се пръскат от… мангизи.
Развеселена от неочакваното навлизане в такива тънкости заради нея, Стефани се огледа, първо към терасата, където седяха, през стъклото към закритата зала. И забеляза нещо интересно. Мнозина, навярно дори повечето посетители навън бяха местни, както и повечето сервитьорки, които ги обслужваха. Вътре бяха курортистите, така наречените „неостровитяни“, и келнерките там бяха по-млади. А и по-хубавки, също отдалече. Сезонни работнички. И внезапно я осени. Грешеше, като търсеше социологическо обяснение. Беше много по-просто.
— Сервитьорките в „Сивата чайка“ си делят бакшишите, нали? Така било значи!
Винс насочи показалец към нея като пистолет.
— Браво!
— И какво ще направиш?
— Като ми донесе сметката, ще пиша петнайсет процента бакшиш и ще бутна четирийсет долара от паричките на оня приятел от „Глоуб“ в джоба на Хелън. Тъй ще останат всичките за нея. Сметката няма да пострада, пък к’вото не знае Чичо Сам, не го и засяга.
— Тъй се върти бизнес в Америка — важно заключи Дейв.
— И знаеш ли к’во ми харесва най-много? — попита Винс Тийг и обърна лице към слънцето. Примижа заради силния блясък и по кожата му сякаш изневиделица се появиха хиляди бръчки. Не изглеждаше на истинската си възраст, ала все пак имаше вид на осемдесетгодишен.
— Не. Какво?
— Харесва ми как парите се въртят ли въртят, като дрехи в сушилня. Обичам да ги наблюдавам. И тоз път, когато машината най-после престана да се върти, парите останаха тука в Мууси, дето хората наистина имат нужда от тях. Освен туй, за да е всичко идеално, онова гражданче ни
— Всъщност избяга — допълни Дейв. — Трябваше да хване кораба, нали тъй? Което ми напомня за онуй стихотворение на Една Сейнт Винсънт Мили. „Много уморени бяхме и се веселяхме, цяла нощ на кораба гуляхме“. Не го цитирам съвсем точно, ама беше нещо таквоз.
— На него не му беше много весело, ама пък здравата ще се умори, докато стигне до следващата си спирка — рече Винс. — Струва ми се, че спомена Мадауаска. Може би ще открие там някви неразгадани мистерии. Как човек може да живее на таквоз място, а? Дейв, помогни ми.