Читать «Децата на царевицата» онлайн - страница 17

Той се обърна и закрачи по посока на слънцето, потъващо сред облаците на хоризонта. Беше сигурен, че ако върви на запад, диагонално на редовете, рано или късно ще се озове на шосе № 17.

Рамото му пулсираше от тъпата болка, която бе някак си приятна: еуфорията не го напускаше.

Каза си, че докато не се измъкне оттук, няма да се измъчва от угризения на съвестта заради това. Беше сигурен, че чувството за вина ще го обземе по-късно, когато отиде в полицията и разкаже за случилото се в Гетлин.

Но за това ще мисли после.

Отново се запровира между стъблата и осъзна, че никога досега сетивата му не са били така изострени. След четвърт час слънцето почти се скри зад хоризонта. Бърт отново спря: изострените му сетива доловиха нещо неприятно, обзе го странно безпокойство.

Заслуша се, но долови само шумоленето на листата.

Изведнъж се стресна — тук имаше нещо нередно, нали вятърът беше спрял.

Тревожно се огледа, готов всеки момент да съзре излизащи от царевицата момчета в квакерски одежди, стиснали ножове. Ала предчувствието му не се оправда. Шумоленето продължаваше — звукът идваше някъде отляво.

Бърт закрачи в тази посока — вече не се налагаше да се провира между стъблата — пътеката между редовете го водеше. Забеляза, че редът свършва след няколко метра. Но дали наистина свършваше? Не, по-скоро се превръщаше в просека между стъблата. Шумоленето идваше оттам.

Той спря, внезапно обзет от страх.

Миризмата на царевица се усили, стана по-натрапчива. Стъблата все още задържаха топлината на залязващото слънце. Младият мъж осъзна, че е мокър от пот и по кожата му е полепнала тънка като паяжина царевична свила. Учуди се, че не са го полазили насекоми.

Стоеше неподвижно и се взираше към полянката сред просеката.

Нямаше мухи, комари, нито щурци. С неочаквана носталгия той си спомни, че когато ходеше с Вики, наричаха тези насекоми „нахални гадинки“. Не беше видял и нито една врана. Та нима има царевично поле без врани?

Въпреки че притъмняваше, той внимателно разгледа растенията, намиращи се най-близо до него. Невероятно, но всяко стъбло, всяко листо бяха безупречни. Нито следа от зараза, нито едно проядено от гъсеници листо, нито…

Очите му се разшириха от учудване.

„Боже мой, тук няма дори плевели!“ На всеки четирийсет сантиметра гордо се издигаше царевично стъбло. Нямаше и помен от метличина, „телефончета“; „кукувича прежда“… абсолютно нищо.

Бърт изумено се взираше в растенията. Слънцето бе залязло, разкъсаните облаци се скупчваха на хоризонта. Под тях златистата светлина преливаше в розово и в охра. Скоро щеше да се мръкне. Бърт реши да излезе на полянката сред царевицата и да види какво има там. Питаше се дали през цялото време, докато си е въобразявал, че върви към шосето, краката не са го носели към полянката.