Читать «Децата на царевицата» онлайн - страница 15

„Това не влизаше в сценария — замаяно си помисли Бърт. — Предвидени бяхме ние с Вики, както и момчето в царевицата, което се опитваше да избяга. Но не и един от тях.“ Той гневно се втренчи в децата, искаше му се да изкрещи: „Е, не ви ли харесва?“ Рижият изхърка за последен път и падна на колене. За миг се втренчи в Бърт, сетне пръстите му изпуснаха дръжката на ножа и се строполи на земята.

Скупчилите се около колата деца въздъхнаха. Впиха очи в Бърт, но той не сведе поглед… едва сега забеляза, че Вики е изчезнала.

— Къде е тя? Какво направихте с нея?

Едно от момчетата с изразителен жест поднесе окървавения си нож към гърлото си и се ухили. Това бе единственият отговор.

От задния ред някакво по-голямо момче нареди:

— Хванете го!

Няколко момчета тръгнаха към Бърт, който отстъпи назад. Нападателите ускориха крачка. Бърт заотстъпва още по-бързо и си помисли: „Пушката, къде е проклетата пушка!“ Нямаше начин да я вземе. Тъмните сенки на нападателите се открояваха върху зелената морава пред черквата. Той се обърна и побягна.

— Убийте го! — изрева някой и преследвачите се втурнаха след него.

Докато тичаше, младият мъж мислеше как да им се изплъзне. Заобиколи полицейския участък — няма смисъл да влиза там, ще бъде като плъх в капан — и се втурна по главната улица, която след два квартала преминаваше в междуградското шосе. Само ако бе послушал Вики — сега с нея щяха да пътуват по това шосе, далеч от кошмарния град.

Подметките на мокасините му шляпаха по тротоара. Пред него се издигаха още няколко сгради и сред тях „специализираната сладкарница за сладоледи“ и естествено — кино „Бижу“. Върху прашния плакат пишеше: „ЕЛИ АБЕТ ТЕЙЛЪР В КЛЕОПА РА“. На следващата пресечка се намираше бензиностанцията, бележеща края на града. А зад нея се виждаше царевица, която растеше от двете страни на шосето и напомняше зелено море.

Бърт тичаше. Задъхваше се, болката в рамото го измъчваше, той оставяше след себе си кървава диря. Без да престава да тича, измъкна носната кърпа от задния си джоб и я напъха в ризата си.

Той тичаше. Стъпките му отекваха по напукания тротоар, дъхът пареше гърлото му. Болката в рамото му се увеличаваше. Някакво въображаемо вътрешно гласче подигравателно го попита дали си мисли да пробяга тридесетината километра до съседния град.

Бърт тичаше. Чуваше зад себе си тропота на краката им — бяха петнайсет години по-млади от него и по-бързи… настигаха го. От време на време пронизително се провикваха. „Забавляват се отлично — несвързано си помисли младият мъж. — Навярно години наред ще разказват за случилото се.“ Той тичаше.

Отмина бензиностанцията в края на града. Въздухът сякаш изгаряше белите му дробове. Внезапно тротоарът под краката му изчезна. Имаше само един начин да се изплъзне от преследвачите и да отърве кожата си. Къщите ги нямаше, вече бе извън града. Царевичните стъбла отново обграждаха шосето като зелено море. Мечовидните листа тихо шумоляха. Колко ли е прохладно сред високите човешки бой стъбла…

Продължи да тича и мина покрай табела с надпис: „НАПУСКАТЕ ГЕТЛИН, НАЙ-ХУБАВОТО ГРАДЧЕ В НЕБРАСКА!… ИЛИ КЪДЕТО И ДА БИЛО — ЕЛАТЕ ПАК, НЯМА ДА СЪЖАЛЯВАТЕ!“ „Непременно“ — ни в клин, ни в ръкав си помисли Бърт. Профуча покрай табелата като спринтьор на финала, сетне свърна вляво, пресече шосето и събу мокасините си. След миг се озова сред царевицата и тя го погълна като зелено море. И го скри. Той изпита внезапно облекчение и успя да си поеме дъх. Изсушените му от жегата бели дробове се разшириха, поемайки свежия въздух.