Читать «Да страдат дечицата» онлайн - страница 2

— Чакам, Робърт.

— Утре ще се случи нещо лошо — каза Робърт. Думите бяха съвършенно невинни, но госпожица Сидли, със седмото чувство, което всички маниаци на тема дисциплина имат, изобщо не ги хареса. — Ут-ре — завърши Робърт. Ръцете му бяха внимателно поставени върху чина и той отново сбръчка носа си. Освен това се усмихна с крайчеца на устните си. Госпожица Сидли внезапно и съвсем необяснимо проумя, че Робърт знаеше малкия и номер с очилата.

Добре, много добре.

Тя започна да пише следващата дума, без да промълви нито дума на одобрение към Робър, като остави неподвижното си тяло да предаде своето собствено послание. Тя наблюдаваше внимателно с едно око. След малко Робърт щеше да се изплези или да направи някой от ония неприлични жестове, които всички те знаеха (напоследък даже и момичетата ги правеха), само за да се увери, че ще види това, което той ще направи. След това той ще бъде наказан.

Отражението бе малко, призрачно и разкривено. А тя бе втренчила поглед в него и следеше разсеяно с крайчеца на окото си това, което пишеше на дъската.

Робърт се промени.

Тя едва зърна как застрашителният вид на лицето на Робърт се променя в нещо… различно.

Тя се обърна, с пребледняло лице, изобщо не усети рязката болка, която прониза гърба и.

Робърт я изгледа въпросително право в очите. Ръцете му бяха прилежно поставени върху чина. На задната част на главата му имаше зализан кичур коса. Той изобщо не изглеждаше изплашен.

„Сигурно съм си го внушила — си помисли тя. — Исках да видя нещо, и когато нищо не стана, умът ми просто измисли нещо. Много мило от негова страна. Обаче…“

— Робърт? — Искаше гласът и да прозвучи повелително, да направи така, че тонът и да му внуши безмълвното настояване за самопризнание. Нищо не излезе от това.

Да, госпожице Сидли? — Очите му бяха тъмнокафяви, като калта на дъното на муден поток.

— Нищо.

Тя се обърна към дъската. Чу как из класната стая се понесе приглушен шепот.

— Пазете тишина! — озъби се тя и отново се обърна с лице към тях. — Още един звук и всички ще останете след училище с Джейн! — Тя се обърна към целия клас, но очите и бяха втренчени в Робърт. Той я изгледа с детинска невинност. Кой, аз ли? Не аз, госпожице Сидли.

Тя се обърна към дъската и започна да пише, без да се вглежда в ъглите на очилата си. Последният половин час премина и Робърт я изгледа втренчено и я изпрати с поглед. Поглед, който казваше „Ние си имаме нашата малка тайна, нали така?“

Този поглед не напускаше съзнанието и. Той бе като малко парченце печено говеждо между два кътника — нещо съвсем мъничко, но го чувстваш като горящ въглен.

Тя седна и се зае със самотния си обяд в пет часа (яйца на очи върху препечена филия) и продължаваше да мисли за това. Знаеше, че остарява и приемаше това като нещо неизбежно. Нямаше намерение да стане една от тези изкуфели учителки, които крещят и блъскат каквото им попадне в клас, когато дойде времето за пенсиониране. Те и напомняха за онези комарджии, които не са в състояние да се откъснат от игралните маси, когато губят. Но тя нямаше намерение да губи. Тя излизаше винаги победителка.