Читать «Да страдат дечицата» онлайн

Стивън Кинг

Да страдат дечицата

Името и бе госпожица Сидли, а учителстването бе номерът и в живота.

Тя бе дребна женица и трябваше да се протяга, за да стигне до най-горния ред на черната дъска, което и правеше в момента. Зад нея, ни едно от децата не се кикотеше, шепнеше или дъвчеше тайно сладкиши, скрити в малките ръчички. Познаваха достатъчно добре смъртоносните инстинкти на госпожица Сидли, която винаги можеше да познае кой дъвче дъвка на последния чин, кой има воден пистолет в джоба и кой иска да отиде до тоалетната, за да размени карти за бейзбол, а не за да облекчи нуждите си. Тя бе всезнаеща и всевиждаща като самия Господ.

Вече посивяваше и корсетът, който носеше, за опора на отпуснатия и гръб, се очертаваше все по-ясно под роклята и на цветя. Дребна, вечно страдаща женица, с проницателни очички като длета. Езикът и бе легенда в училищния двор. Очите и, когато се фокусираха върху този, който шепне със съседа си или се кикоти, могат да накарат и най-здравите колена да се подкосят.

Точно сега тя написа думите, чийто правопис децата трябваше да усвоят този ден и си помисли, че успехът на дългогодишната и кариера може да се обобщи, провери и докаже чрез това ежедневно действие: тя спокойно можеше да обърне гръб на учениците си.

— Ваканция — каза тя, като произнесе думата, докато пишеше с твърдия си, недопускащ волности почерк. — Едуард, моля те използвай думата ваканция в едно изречение.

— По време на ваканцията отидох в Ню Йорк Сити — каза Едуард. След това, така, както го бе научила госпожица Сидли, той повтори думата внимателно — Ва-кан-ци-я.

— Много добре, Едуард — тя започна следващата дума.

Разбира се, тя си имаше малки номера; а успехът, както тя твърдо вярваше, зависеше повече от малките неща, отколкото от големите. Тя постоянно използваше този принцип в класната стая и той никога не беше я подвел.

— Джейн — каза тя спокойно.

Джейн, която безцелно разистваше читанката си, вдигна виновно очи.

— Затвори книгата веднага, моля. — Книгата бе затворена. Пребледняла, Джейн изгледа с омраза гърба на госпожица Сидли. — И ще останеш на чина си петнадесет минути след последния звънец.

Устните на Джейн потрепераха:

— Да, госпожице Сидли.

Един от нейните малки номера бе внимателното използване на очилата. Целият клас се отразяваше в дебелите им стъкла и тя винаги се забавляваше при вида на виновните и изплашени лица, когато ги улавяше при малките им немирни игри. Сега тя видя призрачния, разкривен Робърт в първия ред да бръчка носа си. Нищо не каза. Не засега. Щеше да отпусне още малко въжето на Робърт, за да се обеси по-добре, мъничкият ми.

— Утре — произнесе тя ясно и отчетливо. — Робърт, моля те използвай думата утре в изречение.

Робърт се намръщи замислено. Късното септемврийско слънце създаваше сънлива атмосфера в тихата класна стая. Електрическият часовник над вратата подсказваше, че след половин час, в три часа, ще удари последният звънец и единственото нещо, което възпираше малките глави да не клюмнат над правописните речници, бе тихата, зловеща заплаха откъм гърба на госпожица Сидли.