Читать «Човекът с черния костюм» онлайн - страница 16

— Каза ми, че си уловил пъстърва, но може би си сънувал и нея — отбеляза баща ми.

— Не, сър — скочих като ужилен от недоверието, което долових в гласа му. — Наистина хванах.

— Е, надали е избягала, ако си я изкормил и си я почистил. А ти едва ли би я прибрал непочистена, нали, Гари? Не съм те учил така.

— Да, сър, истина е, но…

— Значи, щом не си я сънувал и е била мъртва в кошчето, нещо е минало оттук и я е изяло — отсече баща ми и отново се огледа крадешком с широко разтворени очи, сякаш бе дочул някакъв шум. По челото му бяха избили капчици пот, едри като елмази — и нищо чудно.

— Хайде — подкани ме, — да се махаме оттук, по дяволите!

Нямах нищо против. Бързо се отправихме към мостчето. Като стигнахме, баща ми коленичи и огледа мястото, където намерихме въдицата. Тревата и тук бе изсъхнала, а венериният чехъл се беше сгърчил и покафенял, сякаш овъглен от огнен език. В това време надникнах в празното кошче.

— Сигурно се е върнал и е изял и другата ми риба — промърморих.

— Другата риба! — вдигна поглед баща ми.

— Да, сър. Бях хванал още едно парче. Много голямо. Онзи човек беше ужасно гладен. — Не можах да довърша — думите бяха на устните ми, но не ги изрекох.

Изкатерихме се на мостчето и се прехвърлихме през перилата. Баща ми взе кошчето, надзърна в него и го запрати в реката. Аз застанах до него тъкмо навреме да видя как цопна и отплува о течението като лодка, а водата взе да нахлува през рехавата ракитова плетка.

— Миришеше лошо — поясни баща ми, но не посмя да ме погледне и кой знае защо ми се стори, че се оправдава. За пръв и последен път го чувах да говори така.

— Да, сър.

— Ще кажем на майка ти, че не сме го намерили. А ако не ни попита, ще си мълчим.

— Да, сър, ще си мълчим.

Тя не ни попита, ние си замълчахме, и тук историята свършва.

* * *

Оттогава изминаха осемдесет и една години в продължение на много от тях дори не съм се сещал за тази случка… не и наяве. Като всеки друг човек, живял на тази земя, за сънищата си не гарантирам. Но вече съм стар и, изглежда, сънувам наяве. Болестите прииждат като вълните, които скоро ще погълнат изоставения пясъчен замък; спомените ми — и те прииждат и ме подсещат за една стара песничка, която звучеше горе-долу така: „Не ги закачай/ сами ще си дойдат/ с подвити опашки“. Помня, какво съм ял и какви игри съм играл, помня момичетата, които съм целувал в гардеробната на училището, когато сме играли на поща, помня момчетата, с които съм дружил, помня кога за пръв път пих алкохол и кога запалих първата си цигара (от царевичен кочан зад свинарника на Дики Хамър, след което повърнах). Но споменът за мъжа с черния костюм е най-ярък сред всичките ми спомени, сякаш излъчва своя, призрачна светлина. Беше истински, беше Сатаната и или беше дошъл специално за мен, или ми проработи късметът. Все повече се убеждавам, че успях да се изплъзна благодарение на късмета си — единствено на късмета си, а не на намесата на Господа, комуто съм се молил и когото съм възславял през целия си живот.