Читать «Човекът с черния костюм» онлайн - страница 11

Посегна да ме сграбчи с грозните си нокти, но аз хукнах по билото. След стотина метра си възвърнах способността да говоря и се разкрещях — от страх, разбира се, но и от скръб за смъртта на красивата си майка.

Той не изоставаше. Чух как кърши клоните и се блъска с храстите, но повече не се обърнах. Наведох глава, притворих клепки да предпазя очите си от храстите и ниските клони на крайбрежните дървета, които ме шибаха през лицето, и хукнах с всички сили. На всяка крачка очаквах ноктите му да се вкопчат в раменете ми и да ме привлекат в последна гореща прегръдка.

Това не се случи. След време — едва ли са изминали повече от пет-десет минути, но на мен ми се стои цяла вечност — зад ниско приведените клони най-сетне зърнах мостчето. Без да спирам да крещя, вече останал без дъх като чайник, който почти е изкипял, се добрах до по-горния, по-стръмния бряг и хукнах нагоре.

На половината път се смъкнах на колене и надзърнах през рамо — мъжът с черния костюм ме следваше по петите, а бялото му лице се беше сгърчило от ярост и неутолим глад. Страните му бяха изцапани с кървави сълзи, а акуловата му паст зееше, сякаш закрепена на изметнати панти.

— Рибарче! — изсъска, хукна нагоре по брега и ме сграбчи за глезена с дългата си ръка. Отскубнах се, извърнах се и го замерих с рибарската си въдица. Той я отблъсна с лекота, но при падането тя се замота в нозете му и го повали на колене. Не ми трябваше повече — извърнах се и хукнах нагоре по баира. На върха едва не се подхлъзнах, но съумях да се вкопча в една от подпорите на моста и се спасих.

— Не можеш да избягаш, рибарче! — изкрещя той зад гърба ми. Беше разярен, но ми се стори, че в гласа му долавям шеговити нотки. — Да не мислиш, че една пъстърва може да ме засити — и то тъкмо пък мен?!

— Остави ме на мира! — изревах в отговор.

Вкопчих се в перилата и тромаво се преметнах върху мостчето; в дланите ми се забиха трески и така си ударих главата, като се приземих върху дебелите греди, че свитки ми излязоха от очите. Претърколих се по корем и запълзях. Малко педи края на мостчето скочих на крака, препъвайки се само веднъж, задишах равномерно и хукнах да бягам. Тичах както умеят деветгодишните хлапаци, а именно — като вятъра. Имах чувството, че се докосвах до земята през три крачки, и нищо чудно да е било тъкмо така. Хванах дясната бразда на горската просека и тичах, тичах, докато слепоочията и очите ми запулсираха, отляво ме прониза остра болка, която започваше от ребрата и стигаше чак до подмишницата, и почувствах в гърлото си вкуса на кръв и метални стружки. Като останах без сили, залитнах и спрях, запъхтян като състезателен кон. Бях убеден, че онзи стои зад гърба ми с елегантния си костюм, златната си верижка, проблясваща над джобчето на жилетката му, и зализаната си коса, която дори не се е разрошила.

Но него го нямаше. На пътя, който се виеше към Касъл Стрийм между боровете и смърчовете, нямаше жива душа. Аз обаче долавях присъствието му нейде из тази вековна гора — следеше ме с очите си с цвят на полски пожар, вмирисан на изгорели кибритени клечки и печена пъстърва.