Читать «Човекът, който не се ръкуваше» онлайн - страница 2

Бях се настанил в стаите, в които и сега живея, на улица Бренън. Но тогава наемът бе много по-нисък и по полиците имаше много по-малко шишенца с лекарства, хапчета и илачи. Прекарвах по-голямата част от времето си тук, на № 249В, защото винаги се намираше по една игра покер.

Дейвид Адли го прекъсна и, въпреки че се усмихваше, струва ми се, че той въобще не се шегуваше.

— А Стивънс беше ли тук по онова време, Джордж?

Джордж погледна към иконома.

— Ти ли беше Стивънс или е бил баща ти?

Стивънс си позволи една едва доловима усмивка.

— Тъй като 1919 е била преди повече от шестдесет и пет години, господине, значи е бил дядо ми, ако позволите.

— Имаш пост, който се предава по наследство, така ли да приемем? — каза Адли замислен.

— Както искате го приемете, господине — отвърна Стивънс тихо.

— Като се замисля сега — каза Джордж, — намирам поразителна прилика между теб и твоя… дядо ли каза, Стивънс?

— Да, господине, така казах.

— Ако ви сложат един до друг, ще ми бъде много трудно да кажа кой кой е… но това няма никаква връзка, нали?

— Не, господине.

— Бях в игралната зала — точно зад онази малка врата там — и си редях един пасианс, когато се срещнах за първи път с Хенри Брауър. Бяхме четирима души, готови да играем покер, трябваше ни само пети, за да тръгнат нещата. Когато Джейсън Дейвидсън ми каза, че Джордж Оксли, петият, с когото обикновено играехме, си счупил крака и бил в гипс, на легло, по всичко изглеждаше, че тази вечер няма да има игра. Тъкмо си представях как ще завърша вечерта, без да имам с какво друго да се отвлека от мрачните си мислите, освен пасианси и размътващо мозъка количество уиски, когато един човек в другия край на залата каза с приятен глас:

— Ако става дума за покер господа, аз с удоволствие ще изиграя една игра, ако вие нямате някакви възражения.

Дотогава той бе скрит зад един брой на вестник „Уърлд“, така че, когато погледнах нататък, го видях за първи път. Той бе млад човек със състарено лице, ако разбирате какво искам да кажа. Някои от белезите на лицето му бях започнал да забелязвам и аз по своето лице, след смъртта на Розали. Някои, но не всички. Въпреки, че той бе на не повече от двадесет и осем години, това се виждаше от косата, ръцете му и походката му, на лицето му бе изписан богат жизнен опит, а очите му, които бяха много тъмни, изглеждаха не просто тъжни, те бяха направо отчаяни. Той беше направо красавец, с къси подстригани мустачки и тъмноруса коса. Носеше елегантен кафяв костюм, най-горното копче на ризата му бе разкопчано.