Читать «Древноиндийската култура» онлайн - страница 179

Индийските философи разсъждават върху това дали същността на карма се ограничава с функциите й на регулатор или има цел в самата себе си. Съществуват два различни възгледа, утвърждаващи двете възможности. Според втория, незасегнатия, дхарма е същностна, а не инструментална ценност, и има цел във и за самата себе си. Ако има морален принцип, той трябва да бъде абсолютен и независим от нашите желания и нежелания и трябва да бъде следван от уважение към самия него.

Концепцията за дхарма се променя изцяло, когато тази ценност се разглежда в съотношение с останалите три, включително мокша. Ако в отношението си към артха и кама тя направлява и рационализира човешката практическа дейност, ако препоръчва частично отказване от кама, в съчетание с мокша, тя вече ратува за тотално отказване от кама и за одухотворяване на всички действия в стила на Бхагавадгита, т.е. за пълна незаинтересованост от плодовете на всяка дейност. Тя изцяло престава да бъде регулатор на кама и се разглежда като инструментална ценност за пълно пречистване на всички ниски и егоистични импулси у човека. Самоовладяването е непосредствената цел на дхарма. Нейната крайна цел е духовната реализация или мокша. Това е абсолютната ценност, която се състои не просто в покоряване на емпиричното Аз, но и в осъществяване на истинското Аз.

Така доброто е едно от двете основни средства за постигане на мокша. Другото е истината. Истината за това какво е Аз и в какво отношение е то към останалата реалност. Философската, научната истина, интелектуалната убеденост са нещо необходимо, но съвсем недостатъчно за постигане на крайната цел, мокша. Нужно е проверка на истината за реалността и в това, както видяхме, се състои една от най-интересните страни на индийския духовен живот.

Що се отнася до природата на мокша, според едни тя е абсолютно блаженство, според други — отсъствие на каквато и да е болка и страдание. Тя може да бъде реализирана както приживе, така и посмъртно.

ИНДУИЗЪМ

IV в. е повратна точка в религиозната история на Индия. Обновената ортодоксална религия излиза на преден план, а будизмът и джайнизмът западат. Този процес трае дълго, чак до XII в., когато будизмът изчезва напълно от страната, а джайнизмът се запазва само в отделни области.

Няколкото столетия преди това се формират шестте философски школи. Като самостоятелна теистична система в ортодоксалното направление се оформя и шиваизмът. Чрез идентифициране на бог Кришна с ведическия бог Вишну бхагаватизмът е спечелен окончателно за ортодоксалната вяра. Променената в този дух религия навлиза дълбоко в съзнанието на народа чрез Махабхарата и Рамаяна.

От този момент започва новият период — т.нар. „век на Пураните“ или векът на индуизма в собствения смисъл. Това е тържество на ортодоксалната вяра над не-ортодоксалните школи. Но ортодоксалната вяра не е вече старият брахманизъм. Тя включва отделни елементи от ведическия култ и различни сектантски религии като шиваизъм, шактизъм и вишнуизъм, както и някои по-малки религиозни секти. Две са главните характеристики на религиозното развитие през този период: самостоятелно развитие на главните религии от ортодоксалното направление и засиленият дух на синкретизъм в него. В самото начало на този период се осъществява систематизиране на новите религии в многобройни текстове, наречени Пурани, които имат за основа утвърдените вече философски и космогонични представи, но дават изобилие от нови митологични сюжети и ритуална практика. В същото време все по-силно се проявява духът на помирение и съгласуване на старата брахманистка религия със сектантските религии от ортодоксалното направление, чийто най-ярък израз е споменатата вече концепция за Тримурти — изявата на върховния бог в три форми: Брахма, Вишну и Шива.