Читать «Тъмнина и плесен» онлайн - страница 4

Дотътри се до бюрото, хвана края му до самата стена и дръпна.

То трепна и се вдигна прах.

Буташе го с всичка сила, неспокоен само дали няма да почувства сърцето си. — Ако се обади, ще спра — помисли си той. Не би трябвало. Всичко, което падна зад бюрото, престана да го интересува, сега въпросът беше единствено да изпита силите си, да провери здравето си. — Още съм доста як — мислеше си той с удовлетворение, гледайки как черният процеп между бюрото и стената се разширява. Нещо, което се беше заклещило там, се плъзна и после издрънча на пода.

Може да е другата лъжичка или не, по-скоро е гребенът — зачуди си той. — Само че гребенът нямаше да издрънчи така. А може ли да са щипките за захар?

Тъмнината между напуканата мазилка и черната стена на бюрото зееше вече широка като длан. От опит знаеше, че сега ще дойде най-трудното, защото кракът на бюрото всеки момент ще влезе в голямата цепнатина на пода. Край. Вътре е. Известно време се напъваше с неподвижния товар.

Секира, секира, за тебе, дърво такова! — помисли си той с наслаждение, гарнирано с нарастващ гняв, който го подмладяваше. Дърпаше, макар да знаеше, че е напразно. Бюрото трябва да се повдигне и да се премести, като се разклати, защото кракът откъм стената е по-къс и пада. По-добре е да не падне — след това ще трябва да подлага отдолу книги, да изправя с пот на чело гвоздеите, да набива крака с чук. Но вече прекалено много мразеше тази упорита грамада, която беше хранил с хартия толкова години.

— Говедо!!! — думата се изтръгна от него със стон, вече не можеше да преценява силите си и разгорещен, с миризма на прах и пот в ноздрите, напъна гръб, силеше се, клатеше неподатливия товар и както винаги в такъв случай имаше прекрасното чувство, че самата овладяла го ярост ще повдигне и ще премести черната развалина без никакво усилие!

Кракът изскочи от цепнатината и попадна върху пръстите му, той потисна болезнения вик, към гнева му се прибави жажда за мъст, опря рамене на стената и започна да блъска с ръце и колене. Черният процеп растеше, вече можеше да се пъхне там, но той продължаваше да тласка с настървение и първият лъч падна върху гробището, разкрило се зад бюрото, което замръзна с предсмъртно скърцане.

Свлече се на купчината преобърнати книги, неизвестно кога паднали на пода по време на блъскането. Поседя малко отгоре му с изстиваща на челото му пот. Трябваше да си спомни нещо — аха, че сърцето му не се обади. Това е добре.

Пещерата, изровена в гъстия мрак зад бюрото, се виждаше само при входа си, където се търкаляха меки и леки като пух ефирни „котенца“. „Котенца“ казват на сивите като мишки свитки, на кълбенцата паяжиновидни мръсотии, нарастващи под старите шкафове, размножаващи се във вътрешността на канапетата, плесенясали, мъхнати, пропити с прах.

Той не бързаше да изследва съдържанието на открехнатото кътче. Какво можеше да има там? Беше му приятно, макар че не помнеше защо е преместил бюрото. Мръсното бельо и вестниците сега лежаха в средата на стаята — трябва да ги беше запратил там с някой несъзнателен ритник, когато отместваше бюрото. От седящо положение застана на четири крака и бавно пъхна главата си в полумрака. Закри с тялото си всичката светлина, престана да вижда каквото и да било, вдиша с ноздрите си прах и се разкиха още един път, но този път злостно.