Читать «Тъмнина и плесен» онлайн - страница 2

— Нямам понятие. Алдершот каза да ви помогна с местни сили и че става въпрос. че е работил над някакви атомни бактерии. Нещо от този род.

— Атомна бактерия ли? — Нотинсен започна да се смее, но веднага млъкна. Изкашля се и каза:

— Whisteria Cosmolytica, така я наричаше. Микроорганизъм, който унищожава материята и черпи от това жизнена енергия.

— Откъде го е взел?

— Резултат от направлявани мутации. Което ще рече, че за начало са му служили съществуващи бактерии и постепенно ги е подлагал на все по-големи дози облъчване. Докато не стигнал до уистерията. Която съществува в две състояния. Във вид на склероций е безвредна като брашно. С него могат да се посипват улиците. Но ако оживее и започне да се размножава, това ще е краят.

— Да. Алдершот ми каза — отвърна другият.

— Какво?

— Че това нещо щяло да се размножава и да поглъща всичко — стени, хора, желязо.

— Истина е.

— И че не може да се спре.

— Да.

— Какъв е смисълът от такова оръжие?

— Затова и на първо време не можеше да се използва. Уистър работеше над задържането на процеса, да го направи обратим. Разбирате ли?

Мъжът погледна най-напред Нотинсен, след това околността, смаляващите се в далечината, замъглени от първия здрач редове концентрични, оградени със земни насипи ями, от които някъде все още се издигаха ивици пара, и не отговори нищо.

— Да се надяваме, че не е оцелял нито един — каза Нотинсен. — Не допускам, че е направил нещо толкова безумно, без да е бил сигурен, че ще може отново… — говореше той, без да гледа своя спътник.

— Много ли беше? — обади се другият.

— Склероцият ли? Зависи от гледната точка. Беше в шест епруветки, в огнеупорна каса.

— В кабинета му на втория етаж ли? — попита мъжът.

— Да. Сега там има яма, в която могат да се съберат две къщи — каза Нотинсен и потръпна. Погледна надолу към мигащите пламъци и добави:

— След ямите ще трябва да се обгори целият терен, всичко в радиус от пет километра. Рано сутринта ще дойде Алдершот. Обеща ми да мобилизира войската, нашите хора няма да се справят сами.

— Какво е необходимо, за да… започне? — попита мъжът. Нотинсен го погледна за секунда, сякаш не разбра за какво става дума.

— За да се активизира ли? Тъмнина. В бронираната каса светеше, имаше специални акумулатори, в случай че токът спре, осемнадесет лампи, всяка на отделна верига, независими една от друга.

— Тъмнина и нищо повече?

— Тъмнина и някаква плесен. Необходима беше и плесен. Давала някакви органични катализатори. Уистър не изясни това подробно в доклада си до подкомисията, а книжата и всичко държеше долу, в стаята си.

— Явно не е очаквал — каза мъжът.

— А може именно да е очаквал — промърмори неопределено Нотинсен.

— Мислите, че светлината е угаснала? Но откъде се е взела плесента? — каза мъжът.

— О, не!

Нотинсен го гледаше с разширени очи.

— Не са те. Това… те се размножават без какъвто и да е взрив. Спокойно. Допускам, че е правил нещо при големия паратрон в подземието. Въпросът беше да намери начин за задържане на развитието им и да бъде готов с него в случай на…

— На война ли?

— Да.

— И какво е правил там?