Читать «Културата като грешка» онлайн - страница 6

Но ето техническата цивилизация, отначало с бавни стъпки, малко по малко придвижвайки се напред с примитивните си таратайки, пропълзя под културата — и зданието затрепери, напукаха се стените на кристалната кула, тъй като техническата цивилизация обещава да ПОПРАВИ човека и действително да ОПТИМИЗИРА тялото му, а също така и мозъка, душата му; тази внезапно нахлула исполинска сила (на информацията, трупала се с векове и взривила се в двадесети век) провъзгласява възможността за дълъг живот, граничещ с безсмъртието, възможност да съзряваме бързо и въобще да не стареем, възможност за безброй физически наслаждения и пълно унищожение на мъките и страданията, както „естествените“ (старчески), така и „случайните“ (свързани с болести), тя провъзгласява възможността за СВОБОДА навсякъде, където досега слепият случай беше увенчан с неизбежността (например свобода за подбиране на черти от характера на човека, за усилване на талантите, способностите, ума, за придаване на човешкото тяло, на лицето, на мисленето произволни форми, функции, при желание дори вечни, и тъй нататък).

Какво би трябвало да направим пред лицето на тези обещания, подкрепени с това, което вече е направено? Да се впуснем в победен танц, а културата, този бастун за недъгави, патерица за сакати, кресло за паралитици, този товар на годините, отегчаващ позора на тялото ни, убожеството на нашето изнурително съществуване, тази отслужила времето си слугиня трябва да признаем всичко на всичко за анахронизъм. Защото нуждаят ли се от протези хората, на които могат да пораснат нови крайници? Трябва ли слепецът трескаво да притиска към гърдите си белия бастун, ако му върнем зрението? Трябва ли да иска връщане на слепотата онзи, на когото са махнали пелената от очите? Не е ли по-добре веднага да занесем всички тези ненужни вехтории в музея на миналото, за да се отправим с твърда крачка към очакващите ни трудни, но прекрасни задачи и цели? Докато природата на телата ни: техният бавен растеж, бързото им износване — е била непробиваема стена, непристъпна крепост, граница на съществуването, дотогава културата е помагала на безбройните поколения да се приспособят към това неизбежно положение. Тя примиряваше с това, нещо повече, тя както доказва авторът, превръщаше недостатъците в предимства, несъвършенствата — в достойнства, също както ако някой, обречен да кара раздрънкана, отвратителна, жалка кола постепенно би обикнал нейната жалкост, би започнал да търси в нелепостта й въплъщение на вечния идеал, в непрестанните повреди — закони на природата и мирозданието, в давещия се мотор и скърцащите предавки — деяния на самия господ бог. Докато наоколо няма никаква друга кола, това е напълно правилна, напълно подходяща, единствено вярна и дори разумна политика. Несъмнено! Но сега, когато на хоризонта се появява нова блестяща лимузина? Да се хващаме за потрошените спици, да изпадаме в отчаяние само от едната мисъл, че ще се наложи да се разделим с този урод, да молим за помощ при вида на безупречната красота на новия модел? Разбира се, психологически това е ясно. Защото прекалено дълго — хилядолетия! — е продължил процесът на подчинение на собственото ни еволюционно създало се естество, това гигантско многовековно усилие, каращо ни да заобичаме дадената форма на съществуване с цялата й нищета и безобразие, с убожеството и физиологичните й безсмислици.