Читать «Културата като грешка» онлайн - страница 5

Излиза, че културата е оправдателка на всички възражения, възмущения, претенции, които човек би могъл да предяви към естествения еволюционен процес, към всички свойства на нашето тяло, възникнали случайно и по случайност съдбоносни, които, без наше съгласие, са ни се паднали в наследство от многовековния процес на приспособяване към ежедневните нужди. И с това дрипаво наследство, с тази панаирджийска сбирщина от недъзи и наследствени болести, набутани по клетките, скрепени с кости, превързани със сухожилия и мускули, културата, натруфена с живописната тога на професионален служебен адвокат, се опитва да ни примири с помощта на безброй увъртания, прибягвайки към вътрешно противоречиви аргументи, призовавайки ту към чувствата, ту към разума, тъй като за нея всички пътища за убеждаване са добри, стига да достигат целта си: да преправят знака за изваждане в знак за събиране, нашата нищета, нашите недъзи, нашата убогост — в добродетел, съвършенство и явна необходимост.

С такива монументални акорди на стила, по мярка възвишени и строги, завършва първата част на трактата на доцент Клопер, накратко изложена тук от нас. Втората част обяснява колко важно е разбирането за истинското предназначение на културата, за да може човек по достойнство да приеме предвестителите на бъдещето, което той сам си е приготвил, създавайки научно-техническа цивилизация.

Културата е грешка! — провъзгласява Клопер, и лаконизмът на това твърдение извиква в паметта ни Шопенхауеровото „Die Welt ist Wille!“. Културата е грешка, но не в смисъл, че уж е възникнала случайно, не, възникването й е било неизбежно, понеже, както следва от първата част, тя помага на адаптацията. Но културата въздейства чисто УМОЗРИТЕЛНО: тя не превръща човека със силата на религиозните догми и завети в НАИСТИНА безсмъртно същество, тя не създава за случайния човек, homini accidentali, РЕАЛЕН бог-творец, тя ПО СЪЩЕСТВО не отменя нито атом от страданията, горестите и мъките (Клопер и тук е верен на Шопенхауер!) — всичко това тя прави само в сферата на духа, на тълкуванията, интерпретациите, тя изпълва със смисъл онова, което по вътрешната си същина няма ни най-малък смисъл, тя отделя греха от добродетелта, благодеянието от подлостта, позора от величието.