Читать «Пожелай ми слънчогледи» онлайн - страница 178

И двамата мълчим, а Джон потрива лицето си и ми се струва умислен.

— Значи това е всичко, което помниш? Една мелодия.

Така го казва, че се чувствам като истинска глупачка, задето съм хукнала да прекося половин Лондон. И в този момент студената истина се сблъсква с щастието ми. Той вече не се интересува от мен, животът му е продължил напред. Сигурно си е намерил ново гадже.

— Да. — Прочиствам гърлото си и се опитвам да се направя на незаинтересована. — Това е. Просто исках да ти кажа, че съм си спомнила нещо. Ей така, да знаеш. Та… както и да е… Радвам се, че се видяхме. Чао.

Грабвам пликовете с омекнали пръсти. Бузите ми горят и аз му обръщам гръб. Толкова неудобно се получи. Трябва да се махна час по-скоро. Къде ми беше умът?

— Достатъчно ли е?

Гласът му ме изненадва. Аз се завъртам и го виждам да слиза по стълбите, лицето му е напрегнато и обнадеждено. В този момент всички преструвки отлитат. Последните три месеца отлитат. Оставаме отново само двамата.

— Ами… не знам — отвръщам накрая. — Достатъчно ли е?

— Ти решаваш. Каза, че трябва да си спомниш нещо. Искаше нишка, която да ни свърже с… нас. — Той прави нова крачка към мен. — Сега вече имаш спомен.

— Да, и той е най-тънката нишка на света. Една мелодия. — Опитвам се да се засмея. — Също като… паяжина е. Като воал.

— Тогава дръж се за нея. — Тъмните му очи не се откъсват от моите, той слиза по стълбите и хуква към мен. — Задръж спомена, Лекси, не му позволявай да ти се изплъзне. — Щом стига до мен, ме прегръща и притиска до себе си.

— Няма — прошепвам и го притискам. Никога повече няма да му позволя да си отиде. Няма да го забравя.

Когато най-сетне вдигам глава, три деца ме наблюдават от стълбите на съседната къща.

— Ихааа — подвиква едното. — Сексиии!

Избухвам в смях, въпреки че очите ми са пълни със сълзи.

— Да — съгласявам се и кимам към Джон. — Секси.

— Секси — кима той към мен и ме прегръща през кръста, а палците му нежно докосват ханша ми.

— Джон! — Притискам длан към устата си, сякаш ми е дошло неочаквано вдъхновение. — Познай какво! Спомних си още нещо.

— Какво? — Лицето му грейва. — Какво си спомни?

— Спомням си как влизам у вас… как оставяме телефоните отворени… и правим най-хубавия секс, който можеш да си представиш, при това цели двайсет и четири часа. — Дори помня точната дата.

— Наистина ли? — усмихва се Джон, но ми се струва озадачен. — Кога?

— Шестнайсети октомври 2007. Някъде към… — поглеждам часовника си. 16.57.

— Аха — усеща се той. — Разбира се. Да, и аз го помня. Беше страшна работа, нали? — Той прокарва пръст по гърба ми и аз усещам тръпка на нетърпение. — Защо ми се струва, че беше четирийсет и осем часа, а не двайсет и четири?

— Прав си — цъкам с език. — Как можах да забравя.

— Ела — Джон ме повежда по стълбите, стиска ръката ми, а децата ръкопляскат и подвикват.

— Между другото — обяснявам аз, когато той затваря вратата. — Не съм правила хубав секс от 2004 година. Да знаеш.

Джон се смее. Той сваля полото с един замах и аз усещам прилив на страст. Тялото ми го помни, дори аз да не го помня.

— Приемам предизвикателството. — Той се приближава, поема лицето ми в длани, поглежда ме за миг, притихнал и целеустремен, докато усещам как се разтапям от желание. — Напомни ми… какво стана, след като четирийсет и осемте часа приключиха.