Читать «Пожелай ми слънчогледи» онлайн - страница 177

Затварям очи и отчаяно се опитвам да проследя откъде изникна… и тогава, като светлина в мрака, споменът се появява. Да, спомен.

Спомням си нещо. Спомням си го него. Двамата сме заедно. Въздухът мирише на сол, брадичката му драска, сив пуловер… и тази мелодия. Точно така. Това е само миг, нищо повече.

Само че той е моят миг. Само мой.

— Миличка, накъде? — Шофьорът се е обърнал и е отворил преградното стъкло.

Поглеждам го така, сякаш говори на чужд език. Не искам да допусна нищо друго в главата си, трябва да задържа този спомен, трябва да го пазя…

— За бога! — Той извива очи. — На-къ-де?

Има само едно място, към което да се отправя.

— Към… към… Хамърсмит. — Той се обръща, включва на скорост и потегляме.

Докато таксито пресича Лондон, аз седя с изпънат гръб и стискам колана. Имам чувството, че в главата ми има безценна течност и ако я разклатя, ще се изсипе. Не мога да мисля за нея — да не би да се изпари. Не мога да говоря, нито да поглеждам през прозореца, иначе ще отлети. Трябва да запазя спомените си непокътнати. Трябва да му разкажа.

Пристигаме на улицата на Джон, аз подавам някакви пари на шофьора и слизам. В този момент си казвам, че първо трябваше да му звънна. Вадя мобилния, набирам номера му. Ако не си е у дома, ще отида там, където е в момента.

— Лекси — обажда се той.

— Аз съм тук — възкликвам. — Спомних си.

Той мълчи. Но аз чувам стъпките му вътре. В следващата минута входната врата се отваря и той застава пред мен — в поло, дънки и стари гуменки.

— Спомних си нещо — изстрелвам аз, без да му дам възможност да каже и дума. — Спомних си една мелодия. Не я знам, но знам, че съм я слушала с теб, някъде на плажа. Сигурно сме ходили на плаж. Слушай! — започвам да си тананикам. — Помниш ли?

— Лекси… — Той вдига ръце. — За какво говориш? Къде носиш тази риза? — отново я поглежда. — Моя ли е?

— Чула съм песента с теб на плажа! Сигурна съм. — Знам, че говоря несвързано, но не мога да се овладея. — Помня соления въздух, помня, че брадичката ти драскаше, че мелодията звучеше така… — Отново започвам да тананикам, знам, че мелодията започва да ми се губи. Най-сетне се отказвам и го поглеждам с надежда. Той се е намръщил, но ми се струва учуден.

— Не си спомням — отвръща той.

— Ти не помниш? — Впивам поглед в него вбесена, неспособна да повярвам. — Ти не помниш? Я стига! Мисли! Беше студено, но на нас ни беше топло, не се беше бръснал, беше със сив пуловер…

Лицето му ненадейно се променя.

— Господи! Когато ходихме в Уитстейбъл. Това ли помниш?

— Не знам — вдигам безпомощно рамене. — Може би.

— Ходихме до Уитстейбъл за един ден. — Той кима. — Бяхме на плажа. Беше страшен студ, носехме си радио… я пак запей.

Изобщо не трябваше да споменавам мелодията. И без това не мога да пея. Силно смутена, започвам да тананикам отново. Един господ знае какво ще излезе този път.

— Чакай. Не я ли пускаха тази песен навсякъде? „Кофти ден“.

Той започва да тананика и аз имам чувството, че сънят ми се превръща в реалност.

— Да! — писвам аз. — Точно това е! Това е песента.