Читать «Пожелай ми слънчогледи» онлайн - страница 169

Знам, че това не ми влиза в работата, но не мога да премълча. Представям си как Сали очаква премиите. А когато разбере, ще остане толкова разочарована.

— Извинете! — Трясвам кафеника на поставката му и Пени се сепва изненадана. — Може ли да кажа нещо? Работата е там, че… премията може да не е кой знае какво за възможностите на фирмата. В интерес на истината тя е капка в морето, но за Сали Хедж сумата е от огромно значение. Някой от вас помни ли времето, когато сте били млади и бедни и сте се опитвали да се изкачите на върха? — Оглеждам мениджърите на Ерик, облечени в скъпи дрехи, накичени със скъпи аксесоари. — Защото аз помня онова време.

— Лекси, всички знаем, че си нежна душа — извива очи Стивън.

— Какво се опитваш да ни кажеш, че трябва да сме бедни ли?

— Изобщо не казвам, че трябва да сте бедни! — Опитвам се да сдържам раздразнението си. — Опитвам се да ви накарам да си припомните какво е да си на дъното. Всички сте много далече от това. — Разпервам ръце. — Но аз знам какво е. Имам чувството, че се е случило преди шест седмици. Аз бях бедно момиче. Нямах пари, с нетърпение чаках премиите и се питах дали някога нещо ще се промени, докато стоях под проливния дъжд… — Неочаквано усещам, че съм се отнесла. — Както и да е. Мога само да ви кажа, че колкото и да й дадете като премия, тя ще бъде щастлива и доволна.

Всички мълчат. Поглеждам Ерик и забелязвам, че той ме наблюдава с изкуствена усмивка.

— Така — Пени извива вежди. — Ще се върнем отново на Сали Хедж. — Тя отбелязва нещо на листа.

— Благодаря. Не исках да ви прекъсвам. Продължавайте. — Грабвам кафеника и се опитвам да изляза безшумно от стаята, но се спъвам в куфарче, което някой е зарязал на пода.

Може да дадат премия на Сали Хедж, а може и да не й дадат. Аз поне казах онова, което мислех. Посягам към вестника и тъкмо го разгръщам, за да прегледам наемите, когато Ерик излиза от кабинета.

— Здрасти — обаждам се аз. — Да не би да си почивате?

— Лекси. Искам да ти кажа няколко думи. — Той ме повежда към спалнята и затваря вратата, а противната усмивка е все още лепната на лицето му. — Моля те, повече не си позволявай да се намесваш в моята работа.

Господи, той май е вбесен.

— Ерик, много се извинявам, че прекъснах съвещанието ви — отвръщам бързо. — Просто изразих мнението си.

— Не ми трябва мнението ти.

— Не е ли хубаво да обсъждаме някои неща? — питам удивена. — Дори в случаите, когато не сме на едно мнение? Че тъкмо това поддържа връзката между двама съпрузи. Разговорите!

— Не съм съгласен.

Изстрелва думите остро и грубо. Усмивката продължава да трепка по лицето му, също като маска, сякаш се опитва да скрие колко е вбесен. В този момент имам чувството, че от очите ми се вдига пелена. Аз не познавам този човек. Не го обичам. Нямам представа какво търся в дома му.

— Ерик, много се извинявам. Няма… няма да се повтори. — Приближавам до прозореца и се опитвам да събера мислите си. След това се обръщам към него: — Мога ли да те попитам нещо, след като така и така започнахме този разговор? Кажи ми честно, какво мислиш за нас, за брака ни? За отношенията ни?