Читать «Пожелай ми слънчогледи» онлайн - страница 161

— Бързо! — нарежда Фи. — Сядай на бюрото. Прави се на ядосана и нетърпелива.

Хвърлям се на стола, а тя придърпва стола срещу мен.

— Влез — провиквам се с най-изпълнения с досада глас, който мога да си представя. Вратата се отваря и влиза Клер с поднос кафета. Без да крия раздразнението си, кимвам към бюрото. — И така, Фи… вече ми дойде до гуша от отношението ти! — импровизирам, докато Клер оставя чашките. — Това не се търпи. Имаш ли нещо да кажеш?

— Извинявай, Лекси — мрънка тя с наведена глава. В този момент разбирам, че едва потиска кикота си.

— Точно така — съскам и се опитвам да остана сериозна. — Аз съм шефът. Няма да търпя… — Господи, главата ми е празна. Какво е направила? — Няма да те търпя да седиш… на онова бюро.

Фи изсумтява.

— Извинявай — хълца тя и притиска кърпичка към очите си. Клер ми се струва напълно ужасена.

— Ъъъ… Лекси — осмелява се да каже тя, докато отстъпва към вратата. — Не искам да ви прекъсвам, но Лусинда е тук. С бебето.

Сега пък Лусинда.

Коя е тази Лусинда?

Фи се изправя и вече не се киска.

— Лусинда, която работеше за нас миналата година ли? — пита бързо тя и ме поглежда. — Нямах представа, че ще дойде днес.

— Купили сме на бебето подарък и се питахме дали Лекси не иска да й го поднесе. — Клер посочва към вратата и аз забелязвам малка група, скупчена около руса жена с количка. Тя вдига поглед и ми маха.

— Лекси! Ела да видиш бебето!

По дяволите! Няма как да се измъкна. Не мога да откажа да видя бебето, защото ще излезе доста странно.

— Ами… добре — отвръщам. — Само минутка.

— Лусинда бе с нас около осем месеца — шепне Фи, докато излизаме от кабинета. — Занимаваше се със счетоводството в чужбина. Седеше до прозореца, обича чай от мента…

— Ето — Клер ми подава огромен пакет със сатенена панделка. — Бебешка вана.

Пристъпвам, а останалите се отдръпват. Честно казано, не мога да им се сърдя.

— Здрасти, Лекси! — Лусинда вдига поглед, грейнала, че всички й обръщат внимание.

— Здрасти, малкото — кимам на бебето, облечено в бял гащеризон. — Поздравления, Лусинда. Момче или момиче?

— Казва се Маркъс! — отвръща обидената Лусинда. — Срещали сте се и преди.

Намирам сили да свия незаинтересовано рамене.

— Не се падам много по бебетата.

— Тя ги схрусква за закуска! — чувам нечий шепот.

— Както и да е. Този подарък е от името на отдела. — Подавам й пакета.

— Реч! — обажда се Клер.

— Не е нужно — поглеждам я зверски. — Всички да се връщат на…

— Напротив! — обажда се дръзко Дебс. — Също като по времето, когато излезе в отпуска. Не може без реч.

— Реч! — провиква се някой. — Реч! — Няколко човека започват да тропат по бюрата.

Господи! Не мога да откажа. Шефовете изнасят речи пред подчинените си. Така си е.

— Разбира се — примирявам се най-сетне и прочиствам гърлото си. — Много сме радостни от раждането на Маркъс. Искрено съжаляваме, че се налага да се сбогуваме с толкова ценен член на екипа.

Забелязвам, че Байрън също се е присламчил към групата и ме оглежда внимателно над чашата си с надпис „Изгубени“.