Читать «Пожелай ми слънчогледи» онлайн - страница 16

Никол свива рамене.

— Още не са.

Човек би предположил, че са се случили повече неща за три години. Очаквах светът да е мръднал напред. 2007 година май не ме впечатлява особено.

— Искаш ли да ти донеса някое списание? — пита Никол. — После ще ти донеса закуска. — Тя излиза, а когато се връща, ми носи брой на „Хелоу!“. Преглеждам заглавията на корицата и изпадам в шок.

— „Дженифър Анистън и новият мъж в живота й“ — чета на глас. — Какъв е този нов мъж? Защо й е нов мъж?

— А, да — Никол проследява незаинтересовано погледа ми. — Тя нали се раздели с Брад Пит.

— Дженифър и Брад са се разделили? — възкликвам аз. — Не е възможно! Как са могли?

— Той се свали с Анджелина Джоли. Имат дъщеря.

— Не може да бъде! Джен и Брад бяха съвършената двойка! Изглеждаха толкова добре, сватбата им беше чудесна и всичко останало…

— Вече се разведоха — Никол свива рамене, сякаш това е нищо работа.

Не мога да го преживея. Дженифър и Брад са се развели. Светът е съвсем различен.

— Вече всички свикнаха — обяснява Никол спокойно. — Ще ти донеса закуската. Каква предпочиташ? Типично английска, континентална или плодове? Може би и трите?

— Континентална, ако обичаш. Много ти благодаря. — Отварям списанието, след това го затварям. — Чакай малко. Плодове ли каза? Да не би здравната каса да е забогатяла?

— Тук не сме към здравната каса. — Тя се усмихва. — Ти си в частното крило.

— Частно ли? Не мога да си позволя да платя такива разходи.

— Ще ти долея чай. — Тя грабва елегантния порцеланов чайник и започва да налива.

— Стоп! — възкликвам паникьосана. Не мога да пия повече чай. Сигурно струва по петдесет кинта на чаша.

— Нещо не е наред ли? — пита изненаданата Никол.

— Не мога да си позволя всичко това — обяснявам засрамено. — Много се извинявам, не знам защо съм в тази хубава стая. Би трябвало да съм в обикновена. Веднага ще се преместя…

— Всичко се покрива от частната ти здравна застраховка — обяснява още по-изненадано тя. — Не се притеснявай.

— Така ли? — Напълно шашната съм. — Добре.

Значи имам частна здравна застраховка.

— Добре.

Частна застраховка, значи. Естествено. Вече съм на двайсет и осем. Разумен човек съм.

На цели двайсет и осем години съм.

Чак сега се опомням, сякаш истината ме е зашлевила през лицето. Аз съм различен човек. Вече не съм аз.

Всъщност аз съм си аз, но съм двайсет и осем годишна аз. Не знам каква, по дяволите, съм точно. Поглеждам внимателно двайсет и осем годишната си ръка, сякаш тя ще ми подскаже нещо. Очевидно човек, който може да си позволи здравна застраховка, обикновено има хубав маникюр и…

Чакай малко! Бавно обръщам глава към скъпата чанта на „Луи Вюитон“.

Не, това е напълно невъзможно. Тази чанта за куп пари, достойна за филмова звезда, не може да е…

— Никол? — преглъщам и се опитвам да говоря спокойно. — Сигурна ли си, че тази чанта… че е моя?

— Би трябвало — кима Никол. — Веднага ще проверя. — Тя отваря чантата, вади портфейл, който е очевидно комплект с чантата и показва платинена кредитна карта Амекс, на която пише „Лекси Смарт“.