Читать «Ако утрото настъпи» онлайн - страница 19

На влизане в аерогарата на Трейси й се стори, че всички я гледат с укор. Ето какво прави гузната съвест, помисли си тя. Много й се искаше да научи по някакъв начин за състоянието на Джо Романо, но нямаше представа в коя болница е настанен и на кого да се обади. Щеше да се оправи. Двамата с Чарлс ще се върнем за погребението и Джо Романо ще бъде здрав. Опита се да забрави образа на човека, легнал върху белия килим, чиято кръв го багреше в червено. Трябваше да се върне бързо у дома при Чарлс.

Трейси приближи гишето на аерокомпания „Делта“.

— Дайте ми, моля, един билет за следващия полет до Филаделфия. Туристическа класа.

Служителят направи справка на компютъра.

— Полет 304. Имате късмет. Останало ми е само едни място.

— Кога излита самолетът?

— След двадесет минути. Веднага се качвате.

Когато посегна към чантата си, Трейси по-скоро почувства, отколкото видя двамата униформени полицаи, които застанаха от двете й страни.

Единият от тях запита:

— Трейси Уитни?

Сърцето й за миг замря. Глупаво ще е да отричам.

— Да…

— Арестувана сте.

Трейси почувства как стоманените белезници щракнаха около китките й.

Всичко се развиваше като на филм със забавени снимки и с непознати актьори. Трейси виждаше как я водят през аерогарата, завързана за един от полицаите, как минувачите се извръщат с любопитни погледи. Натикаха я отзад в една дежурна черно-бяла полицейска кола със стоманена мрежа, отделяща предната седалка от задната. Полицейската кола потегли бързо от тротоара с мигащи червени светлини и виеща сирена. Тя се сви на задната седалка, искаше й се да се скрие от очите на света. Тя беше убийца. Джо Романо беше мъртъв. Но всичко стана случайно. Щеше да обясни какво стана.

Трябва да й повярват. Трябва.

Полицейският участък, в който откараха Трейси, се намираше в алжирския квартал, на западния бряг на Ню Орлиънс — мрачна, навяваща лоши предчувствия сграда, от която лъхаше пълна безнадеждност. Приемната беше претъпкана от противни на вид хора — проститутки, сводници, апаши и техните жертви. Заведоха Трейси до бюрото на дежурния сержант.

Единият от полицаите, които я заловиха, докладва.

— Това е Уитни, сержант. Заловихме я на аерогарата, откъдето се опитваше да избяга.

— Аз не…

— Свалете белезниците.

Махнаха белезниците. Трейси едва сега успя да проговори:

— Стана случайно. Нямах намерение да го убивам. Опита се да ме изнасили… — Трудно успяваше да прикрие истеричните нотки в гласа си.

Сержантът рязко я запита:

— Ти ли си Трейси Уитни?

— Да. Аз…

— Затворете я!

— Не! Почакайте — помоли се тя. — Трябва да се обадя на някого. Аз… Аз имам право на един телефонен разговор.

— Знаеш реда, а? — измърмори сержантът. — Колко пъти си била вече в дранголника, сладка?

— Нито веднъж. Това е…

— Имаш право на един разговор. Три минути. Кой телефонен номер искаш да набера?

Беше толкова разстроена, че не си спомняше телефонния номер на Чарлс. Не можеше да си спомни Дори кода на Филаделфия. Не беше ли две-пет-едно? Не, не беше така. Цялата трепереше.