Читать «Ако утрото настъпи» онлайн - страница 16

Без да вдига поглед, той каза:

— Даумън роуд тридесет — двадесет не съществува. Този адрес би се намирал точно по средата на реката. Нека го направим петдесет — двадесет.

Той постави разписката пред нея.

Тя се подписа с името ДЖОАН СМИТ.

— Това ли е всичко?

— Да.

Той пъхна внимателно револвера през клетката. Трейси го погледна, после го взе, постави го в чантата си и излезе с бързи крачки от магазина.

— Хей, лейди — извика след нея продавачът. — Не забравяйте, че пистолетът е зареден!

Площад Джаксън се намира в сърцето на френския квартал, над който като благословия се извисява катедралата Сейнт Луис. Прекрасни стари домове и имения около площада стоят скрити от оживения транспорт с високи живи плетища и стройни магнолии. Джо Романо живееше в една от тези къщи.

Трейси изчака да се стъмни и тръгна. Шествието се беше придвижило към Чартърс стрийт и Трейси чуваше далечното ехо от бъркотията, която я беше помела малко преди това.

Тя се спря в тъмното и заоглежда къщата, пистолетът натежаваше в чантата й. Нейният план беше много прост. Щеше да поговори с Джо Романо и да го помоли да измие срама от челото на майка й. Откажеше ли, щеше да го заплаши с пистолета и да го принуди да направи писмено признание. После щеше да предаде признанието на лейтенант Милър, който пък щеше да арестува Романо, и по този начин доброто име на майка й щеше да бъде спасено. Ужасно й се искаше Чарлс да е с нея, но най-добре беше да го направи сама. Чарлс трябваше да стои настрани. Щеше да му разкаже подробно всичко, когато изпълнеше плана си и Романо попаднеше зад решетките, където му беше мястото. Приближи някакъв пешеходец. Трейси го изчака да отмине и улицата да опустее.

Тя отиде до къщата и натисна звънеца. Никакъв отговор. Може би е на някой от онези балове, давани по време на Сирната неделя. Но аз мога и да почакам, помисли си Трейси. Ще чакам, докато се върне у дома.

Неочаквано лампата на терасата светна, входната врата се отвори и на прага се появи мъж. Видът му изненада Трейси. Беше си представяла някакъв злокобен на вид криминален престъпник, на когото злото е изписано върху лицето. Вместо това тя се изправи лице в лице с привлекателен и красив мъж, който много лесно и погрешка можеше да бъде взет за университетски професор. Гласът му прозвуча тихо и дружелюбно.

— Здравейте. С какво мога да ви услужа?

— Вие ли сте Джоузеф Романо? — гласът й трепереше.

— Да. Какво мога да направя за вас?

Имаше непринудени и приятни обноски. Не е за учудване, че и майка ми се е подвела от този човек, помисли си Трейси.

— Бих… бих желала да поговоря с вас, мистър Романо.

Той огледа за миг фигурата й.

— С удоволствие. Влезте, моля.

Трейси влезе във всекидневната, изпълнена с красиви, полирани стари мебели. Джоузеф Романо си живееше добре. С парите на мама, помисли си с горчивина Трейси.

— Току-що се канех да си направя коктейл. Какво желаете да пиете?

— Нищо.

Той я изгледа с любопитство.

— Защо желаете да ме видите, госпожице?…

— Трейси Уитни. Аз съм дъщерята на Дорис Уитни.

Той я изгледа озадачено за миг, после върху лицето му се изписа бързо израз, сякаш си спомни за нещо.