Читать «Мъченичество» онлайн - страница 3

Той спря да говори, обърна се към апарата и извика неочаквано:

— Ей, Торако!

В залата отново се разнесе смях. „Торако“ определено не беше най-подходящото име за едно такова изобретение, което заедно с прекомерната сериозност на мъжа, която го караше да изглежда глуповато, възбуждаше смях. В това време обаче се чу:

— Да, мили? — гласът идваше от говорителя на апарата.

Смехът в залата замря. Гласът на жената беше тих, но ясен и с кристален оттенък. Наистина човек можеше да се усъмни дали това не беше глас от този свят, но в същото време в него имаше нещо, което отхвърляше тази мисъл. Гласът продължи:

— Викаш ме пред толкова много хора, какво се е случило? Може би е добре, че никой не ме вижда, но все пак не е ли малко неприлично?

Като държеше апарата така, сякаш го беше прегърнал, мъжът отговори:

— Не говори така. Реших да кажа на всички, че да умреш не е толкова страшно, затова и сме се събрали тук.

— Не прави нищо излишно и ела по-скоро. За хората — както сам решиш. Не се бъркай в чуждите работи. Обясни им само, нека сами да решат. Не им казвай всичко.

— Може би предполагате, че това е някакъв трик с магнетофонен запис? Аз съм доволен и на това. Другите все някога ще повярват. А сега бързам, разрешете ми да се сбогувам с вас.

Мъжът си наля вода в чашата, която беше на масата, извади от джоба си някакво прахче, изсипа го в чашата и го изпи.

Изведнъж той се свлече до катедрата и за миг лицето му се сгърчи от болка. Не, това не е никакъв театър. Двама-трима от първите редици скочиха да му помогнат, но беше вече късно. Мъжът беше мъртъв.

— Извикайте бързо лекар! — викна един от тях.

— Не, за лекар е вече късно. Обадете се в полицията! — викаха един през друг хората и се суетяха, без да знаят какво да предприемат.

— Какво става там? — чуваха се гласове от публиката.

— Нима наистина е вече мъртъв? — заваляха от всички страни въпроси, но никой не отговаряше.

През това време, изглежда, някой вече беше успял да се обади по телефона, защото вратата се отвори с трясък и в залата нахълтаха един полицай и един облечен в бял халат мъж, вероятно лекар.

— Моля ви, запазете тишина! — каза младият полицай, като застана до катедрата и накара любопитните да си седнат по местата.

Лекарят се беше навел над тялото на мъжа и се опитваше да напипа пулса му. Аудиторията утихна и всички замряха в очакване. Заключението на лекаря щеше да отговори на много въпроси.

В този момент апаратът на масата, за съществуването на който сега всички бяха забравили, заговори:

— Оставете ме на спокойствие, вече нищо не може да се направи. Аз съм мъртъв и колкото и да се опитвате да направите нещо, няма да има никакъв резултат. Освен това искам да ви кажа, че това не е нито убийство, нито нервен припадък. Това беше предварително замислено самоубийство. И тъй като това ви го казвам самият аз, можете да бъдете повече от сигурни.