Читать «Носталгоните» онлайн - страница 5

Велико. Сега аз бях секс-богинята на патетичната губеща компания.

— Ще се върнем след танца — каза Гар. — Да приемем, че никого не сме вкарали в болница или убили, когото и да било.

Тогава зъбите ни колективно изскърцаха и понесохме училищната туника.

— Не можех да повярвам, когато чух, че ще дойдеш — рече госпожа Троут, моята домашна учителка, която мразеше емоционалността ми, а чувствата й бяха споделени. — Би трябвало да зная как си пипнала нещо като това.

— Та това е най-доброто ми облекло, мамашо — казах. Ние не танцувахме. Не зная как, но Гар изглеждаше опасен за целостта на педикюра ми. Така че ние стояхме до стената и надвивайки глъчката от време навреме си изкрещявахме по нещо саркастично, но бяхме отегчени до сълзи.

Докато думдумите не започнаха да се появяват. Можеш да навъртиш голям километраж от гледане на осемнайсетгодишни, които стоят срещу себе си, но вече са на четиридесет и две години. Сякаш те никога няма да осъзнаят, че са станали на такава възраст. А думдумите мислят, че все още изглеждат лъскави и спокойни и не могат да разберат, че са твърде стари. Неудобно положение.

Повечето от тях носеха малки табели или снимки на всичко, което бяха успели да натрупат. Снимки на семейства и представителни къщи. Ние само можехме да предполагаме колко скъпи са техните коли.

От мен се изтръгна гаден звук. Не можех да си представя нещо по-лошо от това, накъде ще тръгне живота ти и колко деца ще имаш. Все едно да се опиташ да прочетеш роман на Агата Кристи, след като вече си хвърлил поглед на последната глава.

Гар продължаваше да се оглежда наоколо. Предполагах, че мислеше дали няма да се появи с Нобеловата си награда, окачена на врата му. Или с нещо чудесно за постижения във физиката във всяка ръка. Можеше и да се случи. Рано или късно трябваше да се издигне в собствените си очи.

Председателят на класа стоеше пред микрофона и почукваше по него, докато всички се успокоят. Той току-що се бе видял в собственото си розово бъдеще — беше си показал снимки на търговска кола и на неподходящо облечена втора жена или дъщеря. Изглеждаше процъфтял.

Жалостивият „кънтри бенд“ замлъкна. Това беше фал. Дали някога сте чували червеношиест рап?

— Настъпи времето да обявим Цар и Царица на представянето…

И той назова нас.

— По дяволите! — изругах. Не харесвах такова звучене.

Оказахме се поставени на сцената. Председателят и домашната ми учителка ни притиснаха.

— Твоята персона от бъдещето още не се е появила, така ли е — подигра ми се тя.

Беше очевидно. Или не си могъл да си платиш, или си умрял от свръх доза наркотик в някоя канавка, или си бил затруднен поради липса на успехи.

— Не, по дяволите — отвърнах. — Мислите ли, че съм искала отново да преживея досадата и унижението на тази лайняна нощ?

Председателят сложи короните на главите ни, бързо офейка обратно и тогава тортите започнаха да летят. Но аз се бях приготвила и миролюбиво стоейки зад госпожа Троут я блъснах към линията на огъня. Задържане, мамка му, по-скоро временно прекратяване на атаката.

Бедният Гар избърса банановият крем от очилата си (идиотите не са могли да предположат употребата на крем за бръснене) и се добра до микрофона.