Читать «Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни» онлайн - страница 23

— Да не повярваш! — повдигна вежди Мод.

— О-о, извинете — поправих се аз. — Не исках да кажа „да се опазя“, а „да се изплъзна“.

— Продължете — държанието й не беше женско.

— И все пак защо ме заговорихте в онзи бар?

— Казах ви — просто орбитите ни съвпадат… понякога. И е напълно възможно да попаднем в един и същи бар по едно и също време… колега.

Беше мой ред да повдигна вежди.

— Явно това е професионална тайна, която не е задължително да знам, а?

Нейната двусмислена усмивка беше напълно хармонична с въпроса. Впрочем, не настоявах да ми даде отговор.

Денят мина бързо. Едва ли бих могъл да възстановя всички глупости, които надрънкахме, докато седяхме пред разкошните си мелби. И двамата се изморихме да изглеждаме доволни и никой от нас не бе в състояние да измъкне от другия нещо ценно. Ако изобщо беше казано нещо…

След това тя си отиде. Останах сам и тъжно размишлявах за овъгления Феникс.

По едно време оберкелнерът с тайнствен шепот ме покани в кухнята и се поинтересува за контрабандната пратка от мляко и сметана („Ледник“ приготвяше сладоледа със собствени продукти), която успях да уредя при последното си посещение на Земята. (Между другото, направо се чудя как може да има толкова мизерни успехи за последните десет години при отглеждането на млеконадойни крави. Оказа се обидно лесно да излъжа познатият ви безделник от Източен Върмонт.) Но дори и в прохладния полумрак на маслобойната (с която „Ледник“ се гордееше) не успях да се съсредоточа. Дори тънкото ласкателство на оберкелнера, изразяващ възхищението си от Хладният Крал на Енергичността (всичко с главни букви — нали държа на инициалите си) не можеше да ме развесели.

Излязох и седнах на широкото стъпало пред входа на „Ледник“, отговаряйки с глухо ръмжене на молбите на посетителите да се отместя. На около седемдесет и петото ръмжене потърпевшият не подмина, а спря и възкликна:

— Знаех си аз! Трябва само да се постарая, и ще ви намеря! Да, да, трябва да умееш да търсиш!

Погледнах ръката, която ме удари по рамото, после черния пуловер и плешивата глава, озарена от широка усмивка.

— Арти… Какво правите…

Но той продължи да ме потупва и да се подсмихва.

— Няма да повярвате какво ми костваше да се сдобия с ваша снимка. Наложи се да бутна някой и друг кредит на един човек от Специалния отдел на Тритон. Тези ваши мълниеносни преобличания! Просто гениално! — Оня Хоук седна до мен и си сложи ръката върху коляното ми. — Имате разкошно заведение. Харесва ми, наистина ми харесва. Но засега не мисля да го купувам. А вие вече преуспявате. Виждам, че преуспявате. След време с гордост ще разправям, че благодарение на мен сте получили първия си голям шанс. — Махна си ръката и се зае да си разтрива пръстите. — Ако наистина имате намерение да вършите нещата с размах, трябва да се опитате да не се спречквате със закона. Най-важното е да станете незаменим за влиятелните хора. Просто незаменим, нищо повече! И в ръцете на талантливия човек попадат ключовете за всички съкровища на Слънчевата система. Но мисля, че не ви казвам нищо ново, нали?