Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 93

Гео се отдалечи от перилата. Босите му ходила се плъзгаха по мократа палуба. Той се отправи към кубрика. Здравата му ръка висеше надолу.

* * *

По-късно същата вечер Гео отново излезе на палубата. Забулена, Жрицата стоеше до парапета. Когато той приближи, тя се обърна и тихо каза:

— Не исках да те безпокоя, преди да си си отпочинал.

— Готов съм — отвърна той. — Ние доведохме тук дъщеря ти независимо дали това ти харесва или не. Можеш да си получиш скъпоценните камъни от Снейк. Той ще ти ги даде. Можеш да накараш дъщеря си да ти обясни всичко за Хама.

— Тя го стори вече — отговори Жрицата с усмивка. — Изпълнихте задачата отлично, Поете.

— Благодаря — каза Гео и тръгна към кубрика.

* * *

Когато същата вечер Снейк слезе долу, Гео лежеше по гръб, вторачен в жилките по дъската на горната койка. Бе подложил здравата си ръка под главата. Снейк го докосна по рамото.

— Какво има? — попита Гео, като извърна глава.

Снейк му подаде кожената кесия.

— А! Още ли не си ги дал на Арго?

Снейк кимна.

— А тя защо не ги взе? Виж какво, не ща да ги виждам повече.

Снейк тикна кесията в ръката му и каза:

— Виж…

Гео взе кесията, отвори я и изсипа съдържанието върху дланта си: блеснаха три верижки. На всяка от тях бе окачена златна монета. Гео смръщи вежди.

— Откъде се взеха тия неща тук — попита той. — Аз мислех… къде са скъпоценните камъни?

— В океана… — каза Снейк — … Урс… ги… хвърли…

— Какви ги приказваш? Какво е станало?

— Не… искам… да… ти казвам…

— Не ме е грижа какво искаш и какво не, малки негоднико! — Гео го хвана за рамото. — Казвай!

— Знаех… отпреди… сляпата жрица… — заобяснява бързо Снейк — … той… ме… попита… как… да… си… служи… с… камъните… когато… ти… и… Ийми… тръгнахте… да… оглеждате… и… след… това… спрях… да слушам… мисли… лоши… мисли…

— Но той… — прекъсна го Гео, — той ти спаси живота!

— Но… по… каква… причина… — каза Снейк. — … накрая…

— Накрая си прочел мислите му? — попита Гео. — Какво си мислеше той?

— Легни… да… спиш… моля… те — каза Снейк — … много… омраза… лоша… омраза… — Настъпи пауза. — … и… любов…

Гео заплака. В гърлото му се надигна вик и той зарови лице във възглавницата, за да го заглуши, за да се опита да разбере защо плаче. От умора, от страх, за Урс, заради ръката си и заради просветлението, което прерастваше с болка… Цялото тяло го болеше, двете дълбоки резки по гърба му горяха и той не можеше да спре напиращите сълзи.