Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 92

Гео и Снейк се изкатериха до ръба на скалите — Ийми и Арго веднага дотичаха при тях.

В пяната долу се мярнаха дъската и двете тела. Камшикът се бе усукал около врата на Урс, за момент дъската почти се изправи. После потънаха.

Сега, когато нищо не го свързваше с каменистия бряг, корабът започна силно да се клати. Всяка вълна го приближаваше към скалата, а когато се отдръпваше, го отдалечаваше, но всеки път той оставаше все по-близо до брега. Това се повтори четири пъти, колкото траят четири дълбоки вдишвания и издишвания, преди бордът на кораба да застърже по скалата. Гео чу как трапът се цепи на трески там долу, във водата.

Но в мътилката от вливащата се река не се виждаше нищо.

Гео направи две крачки назад, стисна с все сила остатъка от ръката си и изкрещя от болка и ужас.

Капитанът викаше:

— Избутайте кораба от скалите! Избутайте го от скалите, преди да е станал на трески!

— Дръж се, приятелю! — Ийми стисна рамото на Гео и му помогна да се изкатери на борда.

Арго и Снейк ги последваха. Корабът се отдалечи на безопасно разстояние от брега.

Гео се облегна на перилата. Вълните се разбиваха в скалите, навлизаха срещу течението на реката, а по-нататък се разливаха нашироко по яркожълтия откос на плажа. Дългата пясъчна ивица, която опасваше острова, се губеше в далечината — величествената й студена дъга привличаше целия слънчев блясък и го отразяваше обратно на равномерни талази по гърбовете на вълните.

Болеше го гърбът, стомахът му свит на топка, трепереше неудържимо, бе загубил едната си ръка, а и Урс…

Отдръпна се от перилата и изкрещя:

— Капитане!

Червенокосото момиче го стисна за рамото.

— Недей…

— Капитане! — извика той отново.

Застаряващият сивоок мъж се приближи.

— Какво има?

Изглежда уморен — помисли си Гео. — Аз също съм уморен.

Ийми отговори вместо него:

— Няма нищо, сър. Мисля, че нищо не може да се направи поне засега.

— Сигурен ли си? — попита Капитанът, гледайки рошавата черна коса, подпухналото лице, дълбоко хлътналите очи. — Сигурен ли…

— Няма нищо — повтори Гео.

Той отново се обърна с лице към перилата. Долу, до самия корпус, бялата пяна все още подмяташе трески от трапа. Само трески. Само…

— Виж брега! — каза Арго.

Гео вдигна очи и се опита с един поглед да обхване целия пейзаж. Сред бученето на морето прииждаше прилив от тишина. Пясъкът по голата плажна ивица тъмнееше във вдлъбнатините, но по върховете на купчинките беше яркожълт. В края на джунглата слънцето играеше със зеления цвят на листата, които хвърляха пъстроцветни сенки по клони и стволове. Всяко късче от този зелен гоблен, разгънат срещу слънцето, представлява отделен лист, мислеше си той, с горна, а и долна страна, завършена система от скелет и вени, каквато бе и ръката му. Може би един ден остатъкът от нея ще се отрони също като есенен лист. Той местеше поглед от скала на скала. Всяка от тях имаше неповторими форми и очертания, но подробностите избледняваха с отдалечаването на кораба, тъй както избледняваха подробностите от преживяното. Онази там прилича на полупотопена в морето глава на бик; двете на самия бряг напомнят разперените криле на орел. А вълните, отмерено и величествено се носеха една след друга към острова в менящия се, никога един и същ ритъм на добрата поезия — спокоен, подреден, безметежен. Той се опита да изхвърли от съзнанието си хаотичните мисли за гибелта на Урс и да ги предаде на зелените вълни, устремени към спокойния бряг. Опита се да разпростре болката в тялото си по паяжината от пяна върху сияйната зелена повърхност. И остана изненадан от неочаквано постигнатата хармония с морето. Някъде в глъбините, под издигащото се слънце, разцъфтяваше едно истинско разбирателство.