Читать «Съкровището на Аптор» онлайн - страница 5

Имаше четири ръце.

Тогава те също се обърнаха и я видяха.

Тя стоеше на трапа — тъмен силует, очертан върху последните отблясъци на слънцето на хоризонта. С едната ръка придържаше нещо на шията си. Вятърът грабна воала й, разстла виолетовата тъкан на фона на кървавочервения откос над ръба на света, после бавно го спусна.

Момчето като насън се приближи до нея.

— Дай ми това, малък крадецо.

То й подаде кесията и тя я взе. Свали ръка от шията си. В този миг момчето залитна назад, обърна се и се хвърли към Урс, който изръмжа: „Уф!“, а после: „Проклет паяк!“

Момчето се бореше като хидра, в яростно мълчание. Урс го държеше здраво.

— Ще ти дам… да разбереш… аз…

Урс обгърна с едната си ръка момчето през гърдите в здрава хватка. С другата успя да хване и четирите му китки, и го вдигна. Слабото телце затрепери като рязко отпусната струна, но момчето не отрони нито звук.

Жената тръгна към тях по пристана.

— Това ваше ли е, господа? — попита тя, подавайки им кесията.

— Благодаря, мадам — изсумтя Урс и протегна ръка.

— Аз ще я взема — намеси се Гео. После изрецитира:

Изчезват сенките в сиянието на смях свещен. Ръце и къщи ще се слеят някои ден.

— Благодаря — добави той.

Тя повдигна вежди зад прозрачния воал.

— Вие сте изучавали ритуалите? Може би сте студент в университета?

Гео се усмихна:

— Бях доскоро. Но средствата ми не достигат и трябва някак да преживея лятото. Ще стана моряк.

— Достойно за уважение, но глупаво, може би.

— Аз съм поет, мадам, а казват, че поетите са глупаци. Освен това моят приятел твърди, че морето ще ме направи истински мъж. За да бъдеш истински поет, трябва да си истински мъж.

— Още по-достойно за уважение и по-малко глупаво. Що за човек е вашият приятел?

— Казвам се Урс. — Великанът се изстъпи напред. — И винаги съм бил най-добрият моряк на всички кораби, на които съм плавал.

— Урс? Мечката? Мислех, че мечките не обичат водата. С изключение на полярните. Водата ги подлудява. Струва ми се, имаше някакво много древно магическо заклинание за укротяване на сърдити мечки…

— Кротко, кротко, брате мечо… — поде Гео:

Спи спокоен зимен сън. И не бой се от вода и огън. Спи, къпината да израсте, мед златист да потече, привечер да заиграе сьомга.

— Ей! — извика Урс. — Аз не съм мечка!

— Не се сърди, но името ти е такова — отвърна Гео и се обърна към дамата. — Виждате, че съм получил добро образование.

— Но аз не съм — отвърна тя. — Поезията и ритуалите ми бяха нещо като хоби в продължение на една година, когато бях по-млада. И това бе всичко. — Тя погледна към четириръкото момче. — Вие двамата си приличате с тези черни очи, тъмна коса… — тя се засмя: — Има ли и други общи неща между поетите и крадците?

— Ами да — оплака се Урс. — Този тук му се свидят няколко сребърни монети, за да намокри с хубаво вино гърлото на най-добрия си приятел, и това си е истинска кражба, ако питате мен.

— Но не ви питам — каза жената.

Урс изпъшка.

— А ти, малки крадецо! — скара се жената. — Малки четириръчко! Как се казваш?

Тишина. Черните очи се присвиха.