Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 88

„Не знам.“ Свинарката сви рамене. „Нищо. Намерих го в замъка.“

„Дай го насам.“ Мъжът протегна широка, твърда длан за нашийника. Докато го поемаше ключалката, тъй като беше счупена, прищрака и двата полуобръча увиснаха на пантичката си.

„Виждаш ли, даже е счупено,“ каза свинарката.

„Откъде взе това?“ запита мъжът.

„Казах ти,“ рече свинарката. „Намерих го. Като си играех. В замъка.“

„Няма такива неща в замъка,“ каза мъжът.

„Изчистихме ги преди години.“ Намръщи се. „Маса народ отидохме тогава, бях още момче. И с мъжете издирихме тези — тия стари неща — това са робски нашийници, и едни смешни мечове с двойни остриета, и пълни чували с някакви топчета. Прочистихме цялата сграда, от мазето до тавана. Всичко извадихме. И всичко изхвърлихме. Далеч ги изхвърлихме, няма начин да си ги намерила. Не може да има такива неща в замъка сега.“

„Е…“ старицата пак не вдигна поглед от стана си, „сигурно сте пропуснали едно такова нещо. И тя го намерила. Сигурно така е станало, едно време.“

„Не,“ твърдо отсече мъжът. „Нищо не пропуснахме тогава. Всичко изринахме.“ Погледна сериозно свинарката. „Тия неща — всички такива неща — не си играй с тях. Те са опасни. Могат да ти докарат истински неприятности.“

„Ама то е счупено,“ замънка свинарката. „И освен това вече нищо не значи…“

„И в тия странни неща без смисъл всякакъв смисъл може да се намести и да ги запълни.“ Мъжът пак смръщи вежди. „Не ги пипай тия неща, стой далеч от тях.“ Обърна се и с жест на удивителна ярост захвърли нашийника сред листата оттатък пътеката. Точно тогава един бриз избра да заклати и разбърка листата и клоните и това стресна свинарката.

„Прав е,“ каза високата. „Това не са играчки. Всички имаме работа да вършим. Защо сега не си тръгнеш и…“

Трополенето на копитата стигна до тях надолу по пътеката. Високата жена погледна нагоре. Мъжът също. Секунди по-късно една красива, високо стъпваща кобила, окичена в кована мед и везана кожа се зададе надолу по наклона. Нейният ездач изобщо не бе редови имперски офицер. Доспехите му бяха много по-нагиздени отколкото на който и да е военен, минавал някога оттук. Един сак, разделен на две половини, беше преметнат през гърба на коня зад седлото; и наметалото му бе извезано като на най-богатия повелител. Изпод шлема ги гледаше лице с белег, докато стояха и го зяпаха.

Замаяни от вълнение високата жена и набитият мъж вдигнаха десните си юмруци към челата, допряха ги и отстъпиха три крачки. На жената й беше много трудно, защото още носеше тавата с плодовете, а празната кошница висеше от ръката, с която бе козирувала.

Старицата продължи да тъче.

Свинарката погледна ездача, но мисълта й бе заета с листата оттатък пътеката. Ако отидеше дотам (по кое време би било най-удачно?), можеше да си намери нашийника. Но да козирува? Никой не я беше научил и тя не го направи.

Великият мъж мина надолу по пътеката която, след три-четвърти мили се вливаше в големия Кралски път.

„Ето, видя ли…?“ Високата жена пак пристъпи напред. „Аз нали ти казвах!“ Когато ездачът бе отминал мъжът й, с вълнението на момче, бе хукнал след него и се намираше достатъчно далеч, за да стане тя своето друго „Аз“.