Читать «Книга за джунглата (Маугли)» онлайн - страница 5

— Вие знаете Закона! Вие знаете Закона! Гледайте добре, вълци!

А загрижените майки подемаха неговия вик:

— Гледайте, гледайте добре, вълци!

Най-сетне дойде ред и на Бащата-вълк. Майката-вълчица цялата настръхна, когато той избута Маугли, жабата в средата и Маугли седна там, засмя се и взе да си играе с блесналите срещу луната камъчета.

Акела не вдигна глава от лапите си, а продължи с еднообразния си вик: „Гледайте добре!“ В този миг глухо ръмжене се чу зад камъните — беше гласът на Шир Хан:

— Детето е мое! Дайте ми го! Какво ще прави Свободният народ с едно човешко дете?

Акела дори не мръдна с уши. Той каза само:

— Гледайте добре, вълци! Свободният народ не приема заповеди освен от Свободния народ! Гледайте добре!

Хор от ръмжене се надигна, един млад четиригодишен вълк поде въпроса на Шир Хан и го зададе на Акела:

— Но какво ще прави Свободният народ с едно човешко дете?

Според Закона на джунглата, има ли спор около приемането на едно вълче, за него трябва да се застъпят най-малко двама членове на Глутницата освен майка му и баща му.

— Кой ще се застъпи за човешкото дете? — каза Акела. — Кой от Свободния народ ще се застъпи?

Никой не се обади и Майката-вълчица се приготви за бой, знаейки, че това ще бъде последният й бой — ако нещата стигнеха дотам, разбира се.

Тогава единственото друго живо същество, което може да присъства на Съвета — Балу, сънливата кафява мечка, която преподава на малките вълчета Закона на джунглата — старата Балу, която може да ходи навсякъде, понеже яде само орехи и корени, и мед, се надигна на задните си лапи и изръмжа.

— Човешкото дете ли? — каза тя. — Аз се застъпвам за човешкото дете. Не смятам, че то може да ни навреди. Не умея много да говоря, но казвам истината. Нека да тича заедно с Глутницата и да бъде прието с другите. Аз самата ще му преподавам.

— Трябва още един — каза Акела. — Балу се застъпи, тя е учителката на нашите млади вълчета. Кой друг ще се застъпи освен Балу?

Една тъмна сянка се спусна в кръга. Беше Багира, Черната пантера — цялата мастиленочерна, но с петната на пантера, които се меняха според осветлението като шарките на моарирана коприна. Всеки познаваше Багира и никой не би посмял да се изпречи на пътя й, защото беше лукава като Табаки, смела като див бивол и буйна като ранен слон. Но гласът й беше по-мек от дивия мед, който капе по дървото, а кожата й — нежна като пух.

— О, Акела, и ти, Свободни народе! — измърка тя. — Аз нямам право да присъствам на вашия съвет, но Закона на джунглата казва, че когато има спор около приемането на вълче, животът на това вълче може да бъде откупен. А кой има и кой няма право да го откупи, Закона на джунглата не определя. Така ли е?

— Добре, добре! — обадиха се младите вълци, които са винаги гладни. — Слушайте Багира! Човешкото дете може да бъде откупено. Така гласи Закона.