Читать «Книга за джунглата (Маугли)» онлайн - страница 3

— Човек! — извика той. — Човешко дете! Гледай! Точно пред него, хванало се за един нисък клон, стоеше голо кафяво дете, толкова малко, че едва пристъпяше. Едва ли някога такова нежно създание, с такива трапчинки на бузите, е влизало нощем във вълча пещера. То гледаше Бащата-вълк в лицето и се смееше.

— Човешко дете ли? — каза Майката-вълчица. — Никога не съм виждала човешки деца. Донеси го тук.

Един вълк така е свикнал да носи своите вълчета, че ако трябва, би могъл да вдигне яйце със зъбите си, без да го счупи. Макар челюстите на Бащата-вълк да се вкопчиха във врата на детето, нито един зъб не одраска кожата му, когато го остави между вълчетата.

— Колко е малко! Колко е голо и колко е храбро! — каза меко Майката-вълчица. Детето сега се блъскаше между вълчетата, за да се настани на топло. — Охо! И то иска да бозае с другите! Значи такова е човешкото дете! Ха! Коя друга вълчица може да се похвали, че е хранила човешко дете заедно със своите рожби?

— Чувал съм, че е имало такива неща — каза Бащата-вълк. — но никога по мое време, нито пък в нашата глутница. Виж го, цялото е без косми и мога да го убия с един удар на лапата, а то ме гледа и съвсем не се бои.

Луната, която светеше през отвора на пещерата, потъмня — затулиха я огромната четвъртита глава и раменете на Шир Хан. Зад него Табаки скимтеше:

— Тук, господарю, тук влезе!

— Шир Хан ни прави голяма чест — каза Бащата-вълк, но очите му гневно заблестяха. — От какво има нужда Шир Хан?

— От моята плячка! Човешкото дете е дошло тук. Родителите му офейкаха. Дайте ми го!

Шир Хан наистина бе скочил право в огъня на дърварите, както каза и Бащата-вълк, затова беснееше сега от болката в обгорените си лапи. Но Бащата-вълк знаеше, че отворът на пещерата е твърде тесен, за да влезе вътре тигър. Дори и там, където беше, предните лапи и раменете на Шир Хан бяха притиснати поради липса на място и той приличаше на Човек, който напразно иска да се бие в бъчва.

— Ние, Вълците, сме свободен народ — каза Бащата-вълк. — Ние приемаме заповеди само от водача на Глутницата, а не от всеки срещнат шарен убиец на добитък. Човешкото дете е наше и ние ще решим дали да го убием.

— Вие ли ще решите? Какво ми приказваш? В името на бивола, който убих, нима трябва да си пъхам муцуната във вашата кучешка дупка, за да взема това, което по право ми принадлежи? Чуваш ли, аз. Шир Хан, ти говоря!

Цялата пещера закънтя от рева на тигъра. Майката-вълчица избута вълчетата и скочи напред — двете й очи, като две зелени луни в мрака, загледаха горящите очи на Шир Хан.

— А аз, Ракша (Демонът), ти отговарям! Човешкото дете е мое, Лунгри, мое и само мое! То няма да бъде убито. То ще живее и ще тича с Глутницата, и ще ходи на лов с Глутницата, а накрая, накрая — чуй сега какво ще ти кажа аз, о, убиецо на малки, голи деца, жабарьо и рибоядецо — накрая то ще подгони и теб! Хайде, махай се оттук, опърлено животно, или в името на елена, който убих (аз не ям дръглив добитък), ще те пратя обратно при майка ти по-куц, отколкото си се родил! Махай се!