Читать «Спящият крал» онлайн - страница 4
Роналд Хан
Секунда по-късно, тъкмо се беше скрил зад едно огромно кресло, една врата се отвори и в помещението влязоха трима загърнати в кафяви раса с качулки братя от ордена на бролианите. Седнаха в кожените кресла и на няколко пъти се покашляха. Зеп наостри уши.
— Хрррумпф — каза първият бролианец.
— Хрррумпф — каза вторият.
— Хрррумпф — приключи третият.
Беше наистина страшно интересно какво ли не успяваха да узнаят в тайнствената си дейност шпиони от калибъра на Зеп.
— Капитан Блунчи отдавна трябваше да е тук с командата си — продължи първият.
— Започвам да се безпокоя — каза вторият.
— Почти съм уверен, че експедицията през степта е претърпяла фиаско — рече третият.
Зеп, който клечеше зад креслото на третия бролианец и се мъчеше да заглуши ударите на сърцето си, се питаше какво ли е това
— А при това оловото, което трябваше да купят, ни е необходимо спешно, за да леем нови куршуми — каза първият.
Зеп нямаше представа и какво е това куршуми, но във връзка с
Докато тримата първосвещеници се наведоха и мърморейки приглушено, се унесоха в разговора си, погледът на Зеп блуждаеше отчаяно натам-насам и се закова в стоящия наблизо върху масата златен свещник. За щастие трите демонично черни свещи в него не бяха запалени. Зеп се спусна и със затаен дъх, стискайки болезнено сърбящия си задник, запълзя на четири крака зад бролианите по тъмния килим от козина на вакуда.
Когато вече си помисли, че е свършено с него и ей сега ще експлодира, вдигна глава над дървената масичка със свещника и протегна мръсната си лапа към него.
— Хрррумпф — каза първият първосвещеник.
— Хрррумпф — каза вторият първосвещеник.
— И вие ли виждате това, което виждам и аз? — попита третият първосвещеник.
Сметна, че имат предвид него, защото погледите на расоносците бяха насочени към Зеп.
— Знам какво впечатление ще ви направи — каза той бързо и нервно преглътна. — Но мога да ви обясня всичко…
На небето луната беше бледа като восък. По него се носеха облаци. Ту като жълт пушек, ту тежки и тъмни. Някои приличаха на дяволи, на вещици и допотопни приказни животни.
Но колкото и много облачни привидения да отминаваха по небосвода, на земята не се помръдваше нито лист и не потрепваше нито стрък трева. Между неподвижните силуети на самотните степни дървета все още тегнеше морният зной на деня и уханието на дърво, смоли, листа и цветове.