Читать «Спящият крал» онлайн - страница 25

„Дърти доносници — помисли си Мат. — Е, ще си поприказваме с вас.“

Тъкмо довърши мисълта си, когато в земята на пет сантиметра от протегнатата му ръка се заби копие. Атаката беше последвана от бесен вой. Мат пропълзя покрай копието и продължи нататък. Аруула беше някъде отляво на него. Извиваше от време на време глава, за да провери дали той е все още при нея.

Изведнъж над тях изсвистя залп от стрели. Мат притисна лице в калта и усети, че нещо удари в тока на десния му ботуш. Остана така и отправи гореща молитва към небето. Тъй като не усещаше никакви болки и вътрешността на ботуша не се затопли от изтичаща кръв, плъзна ръка надолу, грабна стрелата, измъкна я и я захвърли.

— Маддракс? — чу се гласът на Аруула. Тя можеше да е най-много на метър разстояние от него.

— Добре съм — отвърна той тихо.

— Аз също.

След две минути стигнаха до зида. Мат даде знак на Аруула, че не бива да говорят. Нямаше желание защитниците на вилата да го вземат за враг.

Аруула кимна. Кафявите й очи, разбира се, питаха: „Какво ще правим сега?“

Тя имаше право. По странен начин в този момент Матю се сети за заглавията на две книги, които другарят Владимир Илич Ленин бе написал преди много векове: 1. „Какво да се прави?“ 2. „Две крачки напред, една крачка назад“.

Най-добре беше да не влизат в двора точно там, където защитниците се бяха разположили с пушките си.

„Значи около блока…“ Мат даде знак на Аруула и запълзя надясно покрай стената, плътно до земята. След около двайсет метра зидът правеше чупка и когато стигнаха там, чу над себе си приглушени гласове. Проклятие! Вероятно навсякъде около къщата бяха разположени постове.

Освен ако някоя от четирите страни на къщата е непристъпна.

Мат продължи нататък, докато стигна до следващата чупка на зида, задната стена на вилата. И тук имаше късмет: точно четирийсет сантиметра зад стената зееше пропаст, която по негова преценка беше дълбока поне четирийсет метра. Отдолу се простираше красива равнина, която граничеше с близката девствена гора.

Мат го изби пот. Той спря.

Четирийсет метра беше дяволски дълбоко, ако човек носи авариен пакет на гърба си и ако може да се придвижва само пълзешком. За негова беда пътят му беше препречен още и от едно животно, което го измерваше с дебелите си, изпъкнали очи.

Мат остана така. Създанието имаше зашеметяваща прилика с охлюв и неприятно му напомни за чудовището под кървавата вила в Милано, но беше голямо колкото човешка подлакътница. Имаше белезникавосива окраска и беше декорирано с всякакви пипалца и брадавици.

— Разкарай се, плужек такъв — прошепна Мат и размаха дясната си ръка. — Освободи пътя, инак приятелството ни ще свърши зле.

За голямо негово съжаление плужекът слабо се впечатли от нервното му суетене. Още по-зле: изглежда, сметна двукракото достойно за проучване. Докато Мат с нарастващ ужас се питаше какво да прави, ако не успее да прогони животинчето, плужекът с любопитните изпъкнали очи запълзя към него по една сребриста слузеста диря. Малко след това опипа с леденостудените си пипалца бузите му.