Читать «Крал Артур» онлайн - страница 89

Докато говорел, рицарят размахвал ръце и казал последната дума така гръмогласно, че кралският кон се завъртял, почти се изправил на задни крака, обзет от ужас, и като стрела препуснал по каменистия път в такъв лудешки галоп, че изминало много време, докато крал Артур го обуздае.

Преди да изгрее луната, кралят стигнал Карлайл. Посрещнал го Гавейн, на когото той разказал цялото си премеждие.

— Чудя се какво да правя — казал крал Артур. — Сестра ми е замислила моята смърт с използуването на някаква нова и ужасна сила, а аз изобщо не зная как да й се противопоставя.

— Това положително е последният удар срещу могъществото на Логрия — казал Гавейн. — Ако още веднъж успеем да сломим злото, то вече няма да излиза на пътя ни, предрешено посредством коварна магия.

— Едно ми е ясно отвърнал Артур. — Трябва да удържа на думата си и след една година да се завърна в Тарн-Уотлинския замък. А междувременно ще търся отговор на загадката.

— Аз също — казал Гавейн.

Изминала една година. Крал Артур и Гавейн отново яздели през Ингълудския лес на път за срещата с Громър Сомър Джур. Тъжно следвали пътя си, защото макар че крал Артур носел две книги, които съдържали отговорите, събирани от него и Гавейн из цялата страна, кралят бил сигурен, че между тях няма отговор, който да задоволи Тарн-Уотлинския рицар.

Преди да наближи краят на пътешествието им, те излезли от гъстия лес и тръгнали през мочурищата и тресавищата на едно голямо възвишение. Там изневиделица срещнали красиво облечена дама, яхнала едър бял кон. Дрехите й били от най-скъпи платове, а по тях проблясвали и искрели безброй скъпоценности. Когато обаче Гавейн я погледнал, пребледнял, а крал Артур се прекръстил, сякаш виждал нещо свръхестествено.

Защото тази дама била най-отвратителното същество, което се е явявало пред човешки очи — лицето й било червено като залязващото слънце, а между големите й, отпуснати устни, стърчали дълги жълти зъби. Главата й била забучена върху як и дебел врат, а тялото й приличало на огромна грозна бъчва. При все това тя предизвиквала ужас не толкова с отблъскващия си вид, колкото с нещо по-дълбоко — в големите й кривогледи очи със зачервени клепачи се спотайвала странна сянка на боязън и страдание, която всявала страх.

— Моите почитания, крал Артур! — извикала тя с писклив, пресеклив глас. — Гледай сега да разговаряш любезно с мене, защото от това зависи животът ти!

— Лейди — отговорил й достойно крал Артур, — приеми поздравите ми, които ще получиш независимо дали си най-знатната дама, или най-простата девойка в страната!

— Благодаря ти — отвърнала тя. — А сега добре ме чуй: известно ми е с каква цел пътуваш, известна ми е и загадката, на която днес трябва да отговориш, иначе ще умреш. А отговорите, които си събрал, не струват пукната пара!