Читать «Убийство край лотосовото езеро» онлайн - страница 4

— Тялото започва да се вкочанява. В това горещо и влажно време е трудно да се определи точното време на смъртта. Но ми се струва, че е било след полунощ.

Ди внимателно изтегли ножа от гърдите на мъртвеца. Разгледа дългото тънко острие и простата костена дръжка. Ма Жун сви устни:

— Няма особено да ни улесни, господарю. Всеки железар има в дюкяна си такива евтини ножове.

Съдията мълчаливо му подаде оръжието. Ма Жун измъкна от ръкава си лист хартия и го зави в него. Ди огледа слабото лице на убития. То бе застинало в странна изкривена усмивка. Поетът имаше дълги рошави мустаци и сива козя брадица. Изглеждаше шейсетинагодишен. Съдията взе от масата голямата оловна кана и я разклати. На дъното й имаше съвсем малко вино. После вдигна чашата, оставена до каната, разгледа я и с озадачено изражение я прибра в ръкава си. Накрая нареди на началника на стражата:

— Нека твоите хора да стъкмят носилка от клони и да отнесат тялото за оглед в съдилището — а на Юан Кай каза: — Бихте ли седнали за малко на оная каменна пейка до оградата, господин Юан? Няма да се бавя — и направи знак на Ма Жун да го последва.

Отново минаха по мостчето, чиито дъски изскърцаха под тежестта на двамата едри мъже. След като заобиколиха езерото с лотосите, те се насочиха към къщата. Съдията с облекчение вдъхна хладния въздух под сянката на верандата. Ма Жун почука.

Отвори им приятен наглед, но неприветлив младеж. Ма Жун му обясни, че окръжният съдия иска да поговори с госпожа Мън. Младежът потъна навътре в къщата, а Ди седна до паянтовата бамбукова маса в средата на оскъдно обзаведената стая. Ма Жун се изправи зад стола му със скръстени ръце. Погледът на съдията обходи старите износени мебели и напуканата мазилка на стените. След малко каза:

— Очевидно мотивът за убийството не е бил грабеж.

— Ето го мотива, пристига, господарю — пошепна Ма Жун. — Стар съпруг, хубава млада жена… нататък е ясно!

Съдията извърна очи и видя в рамката на вратата стройна жена на около двайсет и пет години. На лицето й нямаше грим, по бузите й личаха следи от сълзи. Но големите ясни очи, изящно извитите вежди, пълните червени устни и гладката кожа я правеха много привлекателна. Роклята й от избелял син плат не скриваше великолепната й фигура. Тя погледна уплашено съдията, направи дълбок поклон и остана права със сведени очи, почтително изчаквайки да я заговорят.

— Много съжалявам, госпожо — меко започна съдията, — че се налага да ви безпокоя толкова скоро след нещастието. Но вярвам, че ще ме разберете. Длъжен съм да предприема бързи действия, за да изправя коварния убиец пред правосъдието — тя кимна, а съдията продължи: — Кога видяхте съпруга си за последен път?

— Вечеряхме заедно в тази стая — отвърна жената с мек мелодичен глас. — След това аз почистих масата, а съпругът ми остана тук и чете няколко часа. После каза, че ще иде да пийне вино в градинския павилион, защото луната била много красива.

— Често ли ходеше в павилиона?

— О, да, ходеше там почти през ден, за да се наслаждава на вечерната прохлада и да съчинява стихове.