Читать «Свещените саркофази» онлайн - страница 5

Навън замръзналият сняг захрущя под нечии стъпки. Беше нощната стража. Прокънтяха дървените клепала, които известяваха полунощ. Жасмин се сви на стола. Сложи ръка пред устата си и попита изненадано:

— Полунощ ли е вече?

— Да — неспокойно каза съдията. — Страхувам се, че ако не започне веднага настъпление, татарските орди ще пробият отбраната ни и ще нахлуят в този район. Разбира се, пак ще ги отблъснем, но заради хубавото ти дете няма ли да бъде по-разумно да стегнеш малко багаж и да заминеш с него на изток още утре сутринта?

Тя гледаше право напред, трескавите й очи изразяваха дълбока мъка. След известно време каза като че ли на себе си:

— Остават само още шест часа — погледна съдията и добави: — Детето… Призори баща му ще бъде обезглавен!

Съдията остави чашата си и възкликна:

— Обезглавен ли? Съжалявам! Кой е той?

— Един капитан на име У.

— Какво е направил?

— Нищо.

— Хора не се обезглавяват за нищо — тросна се съдията.

— Представиха му лъжливо обвинение. Казаха, че е удушил жената на един свой колега. Военният трибунал го осъди на смърт. Вече почти една година е във военния затвор, чакаше потвърждение на присъдата. И днес то пристигна.

Съдията поглади бакенбардите си.

— Често съм работил съвместно с военната полиция — каза той. — Тяхната съдебна система е по-сурова от гражданската, но винаги съм я смятал за много ефикасна и добросъвестна. Рядко правят грешки.

— В този случай направиха — каза Жасмин и добави примирено: — Но вече нищо не може да се поправи. Късно е!

— Да, щом ще изпълнят присъдата призори, не може да се направи много нещо — съгласи се съдията. Помисли малко, после продължи: — Но защо не ми разкажеш всичко? Хем ще ми помогнеш да се отвлека от собствените си грижи, хем и за теб времето ще мине по-безболезнено.

— Добре — сви рамене тя. — И без това се чувствам много изтормозена, за да заспя. Ето как стана всичко… Преди около година и половина двама капитани от гарнизона в Тацикоу често се отбиваха в едни и същи бардаци. Единият се казваше Бан, другият — У. Движеха се заедно, защото служеха в едно и също военно поделение, но никак не си приличаха. Едва ли могат да се намерят по-различни хора. Бан беше мамино синче, голобрадо конте, което приличаше повече на студент, отколкото на офицер. Беше досаден с префърцунените си приказки и момичетата го отбягваха. У, точно обратно, беше грубоват, но естествен младеж, добър боксьор и боец с меч, ловък и много духовит. Разправяха, че заради него войниците били готови да минат през и огън вода. Не беше голям красавец, но аз се влюбих в него. А и той нямаше друго момиче освен мен. Редовно плащаше на собственика на дома, в който работех, за да не ме кара да спя с който и да е. Обеща да ме откупи и да се ожени за мен веднага щом го повишат, затова нямах нищо против да му родя дете. Обикновено ние гледаме да се отървем от децата, когато забременеем, или ги продаваме. Но аз исках това дете — тя изпразни чашата си, отметна един кичур коса от челото си и продължи: — Дотук добре… Но една нощ, преди десетина месеца, Бан се върнал у дома и намерил жена си удушена, а У стоял зашеметен до леглото й. Бан извикал минаващия патрул на военната полиция и обвинил У, че е убил жена му. Двамата бяха изправени пред военния трибунал. Бан каза, че У отдавна задирял жена му, а тя го отблъсквала. Лигльото каза освен това, че много пъти го бил предупреждавал да я остави на мира, но не искал да докладва на полковника, защото У му бил колега. Според него У знаел, че тази нощ той ще е дежурен по оръжие, и затова отишъл у тях и отново се опитал да вкара жена му в леглото. И когато тя отказала, У се разярил и я удушил. Това е всичко.